Последната граница

— Аз съм я виждал — отговори Рейнолдс, — черен руски ЗИС, грамаден като барака.

— Такава е. Солидно, бронирано купе с непробиваеми от куршум стъкла на прозорците. — Графа намали скоростта и паркира камионетката близо до някакви дървета и храсти, които я закриваха откъм главния път. — Вижда ми се невероятно Хидас да срещне по пътя някоя от неговите полицейски камионетки и да не я спре, за да разбере накъде отива. Хайде да проверим дали така сме добре скрити.

Графа изскочи от кабината и останалите го последваха. Снегът продължаваше да вали и затрупваше клоните на дърветата и земята. На около 50 ярда от мястото, където скриха колата, беше отклонението от главния път, по който в момента не се виждаха никакви следи, защото беше покрит с прясно навалелия сняг.

— Очевидно нищо няма да се забележи оттук дори и снегът да спре — отбеляза Янчи.

— Така е — съгласи се Графа и хвърли поглед на часовника си. — Три часа вече почти до минутата, откакто Хидас е напуснал Сархааза. Казал е, че ще се върне най-много след три часа, сигурно няма да закъснее и ще мине скоро оттук.

— Не може ли да преградим пътя с камионетката и да го спрем — предложи Рейнолдс, — така бихме могли да забавим още с някой и друг час вдигането на тревогата.

Графа поклати глава в израз на съжаление:

— Невъзможно е дори да се помисли за това. На първо място хората, които оставихме в гората, след около час, най-много час и половина, ще са се добрали до Сархааза. Освен това, за да се спре и да се проникне в бронирана кола, като ЗИС-а на Хидас, ще е необходим динамит, а поради лошото време почти е сигурно, че шофьорът едва ли ще забележи отдалече камионетката и ще връхлети върху нея. От колата ни няма да остане нищо. Зисът тежи около 3 тона. Ще я превърне в развалина, а тя ни трябва здрава, без нея, дори и да сме оцелели, няма да можем да се придвижим наникъде, ще сме като в капан.

— Ами ако Хидас е минал оттук малко след като се отклонихме от главния път, преди да започне да вали снегът? — намеси се Янчи.

— Възможно е — съгласи се Графа, но мисля, че ще е най-разумно да изчакаме още няколко минути. — Той внезапно спря да говори и се ослуша напрегнато. В същия миг и Рейнолдс чу приглушеното бръмчене на мощен мотор, който се приближаваше бързо.

Те навреме успяха да се прикрият зад дърветата край пътя. Приближаващата кола, без съмнение черният ЗИС на Хидас, се мерна, профуча край тях и изчезна от погледа им като остави зад себе си снежна вихрушка. Свистенето на широките зимни гуми, под които снегът проскърцваше, заглъхна бързо заедно с шума на мотора. Рейнолдс успя да съзре шофьора на предната седалка, Хидас на задната и, както му се стори, още една дребна фигура, свита до него, но не беше съвсем сигурен. Веднага след като ЗИС-ът премина, Графа и останалите изтичаха обратно до камионетката. Скоро се озоваха на главния път. Трябваше да бързат, защото преследването им щеше да започне всеки момент. Времето летеше. Едва бе сменил на висока скорост, и Графа отново спря камионетката до една малка горичка. Между дърветата стърчаха телефонни стълбове. Двама души, полузамръзнали от жестокия студ, с дрехи, отрупани със сняг, приличащи в тях на два снежни човека, изскочиха от гората и притичаха до камионетката. Всеки носеше някаква кутия под мишница. Щом видяха през предното стъкло Янчи и Рейнолдс, те замахаха възторжено с ръце и се засмяха шумно и весело. Не можеха да бъдат объркани с никой друг, бяха Шандор и Казака. Те възторжено приветстваха приятелите си завърнали се направо от смъртта. Двамата нахлуха в задната част на камионетката толкова енергично, колкото им позволяваха замръзналите крайници. Веднага, щом се разположиха, Графа потегли, не бяха се забавили повече от петнайсетина секунди.

Вратата между кабината и задната част на камионетката беше отворена и Шандор и Казака се нахвърлиха възбудени с поздравления и множество въпроси. Като внимаваше за пътя, Графа им подаде плоското метално шише, а Янчи, възползвайки се от внезапното затишие, попита:

— Какви са кутиите, които носят?

— По-малката е предназначена за подслушване на телефонни разговори — обясни Графа, — всяка полицейска камионетка е снабдена с такава апаратура. По пътя за насам спрях в кръчмата в Петоли и дадох апаратурата на Шандор, като му обясних да ни следва някъде близо до Сархааза. Там на подходящо място да спре опела, да слезе и да свърже апаратурата с някой телефонен стълб със специалната линия, която свързва затвора с централата в Будапеща. Ако комендантът се окажеше недоверчив и пожелаеше да получи потвърждение, Шандор щеше да отговори. Казах му да говори през кърпа понеже Фурминт беше настинал, а комендантът знаеше за това и нямаше да се усъмни.

— Боже господи! — Рейнолдс не беше в състояние да скрие възхищението си. — Има ли нещо, за което да не сте помислили?