Последната граница

— Сигурно сме пропуснали нещо — отбеляза Графа скромно. — Както и да е, предпазните мерки се оказаха ненужни, както знаете комендантът изобщо не се усъмни. Единственото нещо, от което наистина се опасявах, беше да не би онези тъпаци от тайната полиция, които водех със себе си, да се обърнат към мен пред коменданта с истинското ми име — майор Ховарт, вместо да ми казват капитан Золт, както се бяхме уговорили. Бях им казал, че причините за това лично Фурминт ще им обясни, особено ако някой от тях сбърка… Другата кутия съдържа вашите дрехи, които Шандор носи от Петоли в опепа. Ще спра за малко, а вие можете да се преоблечете отзад в камионетката, да махнете тези униформи… Къде оставихте опела, Шандор?

— Остана назад, някъде навътре в гората, няма скоро да го намерят.

— Няма да е голяма загуба — Графа реши въпроса с едно махване на ръка, — той не беше наш. Е, господа, гонитбата е започнала или ще започне всеки момент, ще бъдем преследвани с настървение. Всеки път, който води на запад, от най-малкото разклонение до велосипедната пътечка, ще бъде блокиран както никога до сега. С най-голямо уважение към вас, господин Рейнолдс, но генерал Илюрин е най-едрата риба, която някога се е опитала да избяга от мрежите им. Най-доброто ще е, ако успеем да се отървем живи. Не смея да преценявам шансовете ни като много големи. За това мисля сега.

Никой в камионетката не беше в състояние да направи веднага разумно предложение. Янчи седеше изправен и гледаше напред. Лицето му, отслабнало и пребледняло под гъстата побеляла коса, беше спокойно и безгрижно. Рейнолдс почти можеше да се закълне, че лека усмивка докосва ъгълчетата на устните му. Самият той нямаше никакво желание да се усмихне. Докато камионетката напредваше шумно от белия непрогледен мрак отзад към белия непрогледен мрак напред, той изброяваше наум успехите и провалите, откакто бе влязъл в Унгария само преди четири дни. Този списък не можеше да го изпълни с удовлетворение или гордост. Като успех, на първо място, отчиташе контактите с Янчи и неговите хора, а след това и с професора, но тази среща не беше само негова заслуга, защото без Графа и Янчи едва ли щеше да е възможна. Неуспехите, той потръпна като си даде сметка, че списъкът им е много по-дълъг от списъка на успехите: беше заловен незабавно, след като пристигна в Унгария; беше дал възможност на полицията да запише разговора му с професора и с това да разруши всичко, постигнато с толкова труд; налетя сам на клопката на Хидас и добре, че Янчи и неговите хора успяха да го спасят; щеше да се поддаде на обработката в затвора Сархааза, ако не беше Янчи; почти щеше да предаде приятелите си, когато видя Графа в стаята на коменданта. Рейнолдс се размърда неспокойно на седалката, като си спомни за всичко това. Накратко, той беше провалил професора и беше направил невъзможно събирането на семейството му, беше отговорен не по-малко и за загубената позиция на Графа в тайната полиция, което щеше да попречи организацията на Янчи да изпълнява по-леко задачите си. Най-горчивото от всичко за него беше изгубената надежда дъщерята на Янчи да го погледне отново мило и с обич. За пръв път Рейнолдс отбеляза честно пред себе си, че дори и да се е надявал на това преди, сега тази надежда беше почти напраз на. С почти физическо усилие той опита да се освободи от тази мисъл, но и по-късно, когато разговаряше с другите, тя продължаваше да се върти в главата му: „Има нещо, което аз трябва да направя“. Той се обърна към приятелите си и каза бавно:

— Искам да открия влака, с който ще отведат професора, и ще се оправя сам.

— Защо не го направим всички заедно? — провикна се Графа, за да надвика шума на мотора. Той замахна с облечената си в ръкавица ръка и удари кормилото толкова силно, че едва не го счупи. Върху деликатното му, живо лице разцъфна искрена усмивка. — Защо не всички заедно, момчето ми? Погледни Янчи, не разбираш ли, че откакто потеглихме той не мисли за нищо друго?

Рейнолдс изгледа Графа, после се обърна към Янчи. Разбра, че онова, което бе зърнал върху лицето на Янчи преди малко, е било началото на една широка, доволна усмивка. Докато го наблюдаваше сега, усмивката разцъфна още повече, а Янчи рече:

— Познавам страната като дланта си — гласът му прозвуча, като че се извиняваше за нещо, — преди около пет километра забелязах, че Графа пое право на юг. Не мога да си представя — добави Янчи сухо, — че ще ни посрещнат с „добре дошли“ на югославската граница.

— Така не бива — Рейнолдс поклати глава упорито, — сам трябва да се справя, не искам да ви въвличам в нови неприятности. Всичко, с което се захванах, се провали, стана едва ли не поредна стъпка към концентрационния лагер. Следващия път Графа няма да го има, за да ни измъкне с полицейската камионетка. С кой влак ще пътува професорът?

— Сам ли ще се справиш? — попита Янчи.

— Да, трябва.

— Този човек не е с всичкия си — намеси се Графа.