Последната граница

— Аз не мога — Янчи поклати побелялата си глава, — не мога да те оставя да го направиш. Постави се на мое място. Да предположим, че ти си егоист. За нещастие, имам само едната съвест, за която живея, и не възнамерявам да оставя тя да ме измъчва всяка нощ до края на живота ми.

Янчи погледна напред през предното стъкло.

— И още по-лошо, как бих могъл да гледам дъщеря си в лицето до края на живота си?

— Нищо не разбирам.

— Естествено е, че не разбираш — този път Графа го прекъсна и гласът му прозвуча почти весело. — Честно казано, твоята изключителна преданост към работата заслужава възхищение. Но, за съжаление, аз не мисля така. В момента тази преданост те заслепява за някои неща, които са кристално ясни за твоите по-възрастни приятели. Между другото сегашният спор е безполезен. Полковник Хидас сигурно вече е получил удар в кабинета на коменданта, така ли е, Янчи? Сигурно се чуди какво решение да вземе, но Рейнолдс вече го знае.

— А всички ние бихме искали да го научим, нали? — обърна се Янчи към Графа.

— Естествено — отзова се Графа. — В Сархааза имах на разположение само четири минути, докато доведат затворниците. Не можех да прахосам тези минути и за това научих някои работи.

— Много добре тогава, приеми, Михаил, тази информация заедно с нашата помощ, съгласен ли си?

— Не виждам някаква друга възможност — каза Рейнолдс мрачно.

— Ето — по това се познава интелигентният човек. Той винаги знае кога е изгубил спора и е изчерпал аргументите си. — Графа почти мъркаше от удоволствие, после натисна спирачките и спря колата. Извади от джоба си карта и като се увери, че Шандор и Казака, от задната част на камионетката, също могат да виждат, заби пръст в картата. — Тук е, точно тук е мястото, където днес би трябвало да качат професора на влака или, по-скоро, където вече са го качили. Специален вагон, прикачен на края на композицията.

— Комендантът отбеляза нещо подобно — каза Янчи, — за някакви високопоставени учени.

— Глупости! Учени? Високопоставени криминални, които отправят за сибирската тайга, където наистина заслужават да ги изпратят. Въпреки, че доктор Дженингс заслужава специално отношение, това е вагон за осъдени. Конски вагон. Комендантът не дава пет пари за това. — Пръстът на Графа проследи магистралата, която води на юг през Будапеща и град Сексард, около 60 километра на север от югославската граница. — Влакът ще спре тук, след това ще следва главния път, който води на юг от Сексард — върви направо, след това завива на запад за Печ и напуска посоката на магистралата. Ще трябва да освободим Дженингс някъде между Сексард и Печ, господа. В това е целият проблем. Бих направил всичко възможно да дерайлира, който и да е влак, но не и този със стотици мои съграждани. В края на краищата той е редовен пътнически влак.

— Може ли и аз да хвърля поглед на картата? — попита Рейнолдс. Тя беше подробна пътна карта, но с означени в нея реки, хълмове и планини. Колкото се задълбочаваше в разглеждането й, толкова повече вълнението на Рейнолдс растеше. Споменът му го върна 14 години назад, когато беше младши офицер. Сега това беше една налудничава идея, но и тогава не беше по-малко налудничава. Той посочи едно място на картата на север, не много далеч от Печ, където пътят от Сексард, след като минава около 40 километра през полето, отново върви успоредно на железопътната линия. Рейнолдс погледна към Графа. — Можете ли да закарате камионетката тук, преди да е пристигнал влакът?

— С малко късмет и преди всичко, ако пътищата не са блокирани, ако Шандор помага да я избутаме, когато хлътнем в преспа, може и да успея. Да, мисля, че ще мога.

— Много добре, ето какво предлагам. — Бързо и сбито Рейнолдс очерта плана си и когато свърши обясненията, погледна към останалите. — Е, какво ще кажете?

Янчи поклати глава угрижено, а Графа заговори:

— Невъзможно е — той беше много категоричен, — не може да стане. Планът е неизпълним.

— Този план вече е изпълняван. Във Вогезите през 1944 година. Един ешалон с муниции хвръкна във въздуха по този начин. Зная го, защото и аз участвах… Предлагате ли някакъв друг план?

Настъпи кратко мълчание, след това Рейнолдс продължи: — Точно така. Както каза Графа преди малко, интелигентният човек знае кога е загубил всичките си аргументи. Само си губим времето.

— Наистина е така — Янчи вече се беше примирил, а Графа кимна в знак на съгласие: — Защо пък да не опитаме?

— Тогава — Графа също се беше примирил, — движим се в правилната посока. Влакът трябва да е в Батасейк след 20 минути. Ние ще бъдем там след 15.

— А тайната полиция ще е там след 10 минути — каза Рейнолдс мрачно.

Неволно Графа погледна през рамо и каза:

— Невъзможно е, Хидас още не е подал знак.

— Нали има такива неща, наречени телефони?

— Имало е — обади се Шандор за пръв път, откакто се бяха присъединили към тях и показа на Рейнолдс клещите, които държеше в огромната си шепа. — Шест цели кабела са срязани. Сархааза е напълно откъсната от външния свят.

— Няма как — каза Графа скромно, докато внимаваше в пътя — трябва да се мисли за всичко.

10