Последната граница

Запуших му устата, след това го информирах, че трябва собственоръчно да напише писмо и то под моя диктовка. Нищо не потиска високите морални принципи така, както дулото на пистолета, притиснато до слепоочието. Писмото беше до коменданта на затвора Сархааза, който добре познаваше почерка на Фурминт. С писмото се упълномощаваше да предаде на приносителя, т.е. на капитан Золт, вас двамата. След като продиктувах писмото, Фурминт го подписа и подпечата. Пликът беше оформен надлежно и запечатан с червен восък и с личния му печат. Повечето от хората в Унгария не подозират за съществуването на този печат и за страхопочитанието, което той внушава. Може би и самият Фурминт не си дава напълно сметка за това.

Разполагах с 20 метра тънко, здраво въже. Като свършихме с писането, омотах Фурминт така, че можеше да движи само очите и веждите си. Точно с тях ме стрелкаше заплашително, когато се обадих от собствения му директен телефон до затвора и проведох разговор с коменданта. За мое най-голямо удоволствие така добре преправих гласа си, че той остана убеден, че говори със самия Фурминт. Гордея се с това. Струва ми се, че точно в този момент началството започна да осъзнава повечето от нещата, които го бяха озадачавали през последната година, година и нещо. Както и да е, казах на коменданта, че изпращам капитан да отведе двамата затворници, давам му и писмена заповед за това, написана саморъчно и подпечатана с личния ми печат, така че да не може да стане случайна грешка.

— Ами какво щеше да стане, ако Хидас се окажеше в кабинета на коменданта, когато се обаждаш? Като помисля, сега си давам сметка, че той е напуснал затвора малко преди твоето позвъняване — каза Рейнолдс и погледна Графа въпросително.

— Нищо по-просто и по-лесно от това — Графа махна с ръка, за да подчертае, че би се справил добре и в този случай, но побърза да стисне по-здраво волана, за да не позволи на камионетката да се забие в канавката, затрупана със сняг. — Щях да наредя на Хидас той лично да ви отведе и щях да го причакам някъде по пътя, за да ви освободя…

Когато разговарях с коменданта от време на време кашлях и кихах и се стараех да говоря сякаш съм хремав и пресипнал. Между другото споменах, че не се чувствам добре и сигурно съм изстинал. Имах причина за това. Предварително бях заставил Фурминт да се обади по интерфонната уредба в канцеларията, за да нареди да не го търсят и да не го свързват с никого, дори и със самия министър. Внуших му да съобщи, че ще отсъства няколко часа. И сега, като си представя колко ядосан, мрачен и объркан беше видът на Фурминт, докато се разиграваха тези събития, струва ми се, че не беше много далече от апоплектичния удар.

Отново с пресипнал глас, наподобяващ гласа на началството, се обадих в гаража и поръчах да изпратят камионетка за майор Хорват. Наредих и четирима агенти да са на разположение, за да го придружат при изпълнението на важна задача. Всъщност, съвсем не ми бяха необходими придружители, те само щяха да ми пречат, но така акцията щеше да изглежда много по-убедително в очите на коменданта.

След като свърших всичко това, натиках полковника в един шкаф и го заключих там, излязох от кабинета му, като се постарах никой да не ме види, заключих вратата и взех ключа със себе си. После… заминах за Сархааза… Чудя се какво ли мисли и как се чувства Фурминт в момента?… Или пък Золт!… Или някой от агентите, които оставих в Гьодьольо, ако все пак е успял да изтрезнее?… Де да можех да видя физиономиите на Хидас и на коменданта, когато разберат жестоката за тях истина! — Графа се усмихна замечтано. — Цял ден бих могъл да си представям и да си мисля за това.

Няколко минути изминаха в пълно мълчание, нарушавано само от равномерния шум на мотора и чистачките. Снегът, вече не толкова силен, че да заслепява и да задръства предното стъкло, все пак се трупаше върху пътя, а вятърът го навяваше на преспи. Графа трябваше да проявява изключително внимание и сръчност, за да не изпусне от контрол управлението на колата, която всеки миг застрашаваше да изхвръкне от пътя. До него в кабината, затоплена от мотора, Янчи и Рейнолдс започнаха да се съвземат, замръзналите им тела се постоплиха, особено след второто надигане на бутилката. Спряха да тракат зъби и да треперят, остана им само чувството, че хиляди остри иглички боцкат вдървените им крака и ръце, но това усещане постепенно затихваше и кръвообращението им се възстановяваше. Бяха изслушали разказа на Графа с интерес и без да продумат, все още мълчаха. Рейнолдс не можеше да намери подходящите думи, за да изрази въодушевлението и възторга си от този невероятен човек, не знаеше как да му благодари за избавлението. Случилото се през последните няколко часа беше фантастично, надминаваше и най-смелото въображение. Рейнолдс чувстваше колко незначителни щяха да бъдат думите в сравнение със стореното. Подозираше, че благодарностите щяха да бъдат приети неохотно и щяха да прозвучат чуждо и неестествено.

— Някой от вас виждал ли е колата на Хидас? — попита внезапно Графа.