Последната граница

Успяха едва след като разровиха и поставиха клони под задните колела. Шофьорът спря мотора, отвори вратата на кабината и се приготви да изскочи навън. Графа го спря, накара го да запали отново мотора и да го държи на малки обороти, защото се опасяваше водата в радиатора да не замръзне от силния студ.

Наистина беше ужасно студено. Янчи и Рейнолдс, облечени все още в мокрите си дрехи, вдървени от студа, трепереха като маларични. Леденият въздух зачерви, после побели и посини носовете и ушите им. Дъхът им мръзнеше на ситни кристалчета и като пушек се разнасяше в спокойния горски въздух.

— Хайде, не стойте, побързайте — изкомандва Графа, — да не искате да измръзнем тук. Коко, ти ще пазиш затворниците, мога ли да ти се доверя?

— До смърт — захили се предизвикателно Коко, — най-малкото движение и ги убивам.

— Не се съмнявам — каза Графа и го погледна замислено, — колко души си ликвидирал до сега, Коко?

— Вече съм забравил колко са, допреди няколко години помнех, но сега вече не си правя труда — отвърна Коко безочливо. Графа го погледна и по израза на лицето му разбра, че говори самата истина.

— Наградата за заслугите ти няма да закъснее, един хубав ден, предполагам скоро, ще я получиш — каза Графа и продължи към останалите двама полицаи: — Всеки от вас да вземе по една права лопата. Искам да свършим една работа, която ще ви поразмърда малко, тъкмо да се постоплите.

Един от полицаите премигна глуповато към Графа:

— Лопати ли да вземем, другарю? За затворниците ли?

— Ти да не мислиш случайно, че смятам да ви карам да разкопавате градината ми?

— Не, не…, но си помислих за онова, което казахте на коменданта… Става дума, че трябва да отведем затворниците в Будапеща — гласът му прозвуча нерешително и секна.

— Абсолютно вярно, другарю — каза сухо и назидателно Графа, — ти съвсем навреме забеляза, че сме объркали пътя и толкова, само толкова. Онова, което се иска от тебе, другарю, е да изпълняваш, а не да мислиш. Един дявол знае кога всеки ще свикне да си гледа задълженията… Хайде, стига приказки, че всички ще измръзнем. И не се страхувайте, няма да се наложи много да дълбаете земята, това не е и възможно, защото е като камък. Някоя долчинка в храсталака, навеяна с дълбок сняг, малка траншейка в снега и това е… Поне Коко е наясно и разбира за какво става дума.

— Наясно съм — захили се Коко и облиза изпръхналите си от студа устни. — Може би другарят ще ми позволи аз да оправя работата…

— Да се сложи край на страданието им — внуши му Графа и сви рамене с безразличие, — ти ще се справиш най-добре. Какво са още двама, след като отдавна си объркал сметката за онова, което си свършил досега?

Последван от двамата полицаи и шофьора, Графа навлезе навътре в гората и скоро групата се загуби между дърветата. Още известно време се чуваше шумът от стъпките им, гласовете им и шумът от скършените клонки, после всичко заглъхна и настъпи пълна тишина. Вероятно бяха навлезли дълбоко в самото сърце на гората. Междувременно Коко наблюдаваше Янчи с присвити очи. В погледа му се четеше злорадство и задоволство от положението, в което се намираха пленниците му. Беше ясно, че той само търси и най-незначителен повод, по-скоро оправдание за себе си, за да дръпне спусъка на карабината, която държеше като играчка в огромните си лапи. Янчи и Рейнолдс предугаждаха това и се стремяха да не помръдват, за да не му доставят удоволствието да им тегли куршума. Единственото, което не можеха да подтиснат, беше треперенето от студа, иначе стояха безмълвни като статуи.

След пет-шест минути Графа се появи между дърветата, като отърсваше с ръкавиците си полепналия по палтото му сняг и отупваше високите си лъснати обувки.

— Работата ще свърши бързо — каза той, когато се присъедини към Коко и поверените му затворници, — ей сега ще се върнат и другарите. Добре ли се държаха, Коко?

— Бяха послушни — отговори полицаят, но в гласа му явно прозвуча разочарование. — Няма значение, другарю, да не те е грижа — успокои го Графа, който се разхождаше напред-назад и потъркваше ръце, за да се стопли. — Няма да чакаш дълго… само не ги изпускай от очи… Как се чувстваш, още ли те боли? — попита го деликатно.

— Все още ме наболява — каза Коко, изгледа свирепо Рейнолдс и изпсува, после добави: — Все още целият съм в синини.

— Бедният Коко, преживял си лоши дни напоследък — каза Графа благо и звукът от удара с дръжката на пистолета, нанесен с огромна сила попадна в слепоочията на полицая и проехтя като изстрел в горската тишина. Карабината падна от ръцете му, той се залюля, политна и се струполи на снега, покосен като отсечено дърво. Очите му останаха широко отворени, пълни с учудване.

Секунди по-късно камионетката потегли по обратния път като още зад първия завой остави назад горската поляна.