Последната граница

— Къде за Бога… — започна той, след това залитна назад към стената зад гърба си, защото Графа го удари през лицето с тежките ръкавици. Рейнолд почуства как кръвта бликна през прясната рана на горната му устна. Почувства нов пристъп на слабост.

— Урок номер едно, човече — каза Графа небрежно и погледна с досада малкото петънце кръв върху ръкавицата си. — В бъдеще ще говорите, само когато ви питат. — Погледът му, изпълнен с досада и неприязън, сега се прехвърли от ръкавицата към двамата затворници. — Тези хора затънаха ли в блатото, коменданта?

— Не, все още не — комендантът изглеждаше много разстроен, — точно в момента ги подлагахме на обработка в една от нашите парни стаи… Истинско нещастие, капитан Золт, цяло нещастие наистина, особен случай, наруши се цялата последователност.

— Аз не бих се тревожил толкова, коменданте, успокои го Графа. — Тук съм по служба, затова са излишни всякакви официалности. Разбирам, че затворниците трябва да бъдат върнати скоро, но това ще бъде късно през нощта или утре рано сутринта. Струва ми се, че другарят Фурминт ви има голямо доверие и преди всичко е убеден, че като психолог ще успеете да ги обработите както трябва.

— Сигурен ли сте, че отношението на другаря Фурминт е такова, капитане?

Комендантът беше развълнуван.

— Сигурен ли сте в това, което казвате? Драго ми е да го чуя, ще се постарая. Съобщете на полковника.

— Разбира се — Графа хвърли поглед на часовника си, после каза: — Няма защо да се бавим повече, коменданте. Знаете колко е важно да не закъсняваме. Освен това — той се усмихна, — колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.

— Нека тогава да не ви бавя повече — комендантът беше самата любезност. — Почти се примирих със заминаването им. Разбира се, че ще очаквам с нетърпение да приключа моя експеримент, особено с такава забележителна личност като генер-майор Илюрин.

— Прав сте, коменданте, такъв случай не се пада често — съгласи се Графа. — Той се обърна към четиримата полицаи и им нареди: — Веднага, момчета, водете ги право в камионетката… Коко, момчето ми, страхувам се да не им пуснеш някоя от твоите хватки. Те са като от стъкло, имай предвид.

Коко се захили като разбра шегата. С масивната си длан той блъсна Рейнолдс в лицето и го запрати към стената. Направи го като на майтап, без усилие, но Рейнолдс политна и едва успя да се задържи. Двама от полицаите сграбчиха Янчи и го избутаха енергично извън стаята. Комендантът ужасен вдигна ръце.

— Капитан Золт, искам да ми ги върнете в добро състояние, така че…

— Не се страхувайте, коменданте — засмя се Графа, — ние по нашия си жесток начин също сме специалисти, ще ви ги върнем невредими. Обяснете на полковник Хидас, когато се върне, и му кажете да телефонира на шефа. Предайте колко съжалявам, че не съм го дочакал, липсва ми, но не мога да остана повече. Както и да е, благодаря ви отново, коменданте, и довиждане.

Разтреперани силно от студа, с просмукани от влага дрехи, Янчи и Рейнолдс бяха изблъскани най-грубо през двора и натикани през задната врата в полицейската камионетка. Един от полицаите остана в кабината на шофьора, а Графа, Коко и другият полицай се качиха отзад, сложиха оръжието на коленете си и насочиха бдително очи към затворниците. Миг по-късно моторът заработи и камионетката потегли, мина през портала, където дежурният поздрави, и се отправиха на път.

Почти веднага Графа извади от джоба си карта, проучи я старателно, след това я прибра. Пет минути по-късно той мина зад Янчи и Рейнолдс, наведе се към отвора, който свързваше задната част с кабината, и заговори с шофьора.

— На около половин километър оттук има разклонение наляво. Хвани по него и карай, докато ти кажа.

Скоро след това камионетката забави скоростта си и сви по някакъв разбит, страничен, тесен път. Той беше толкова изровен, а снегът по него толкова замръзнал, че автомобилът непрекъснато подскачаше и се хлъзгаше наляво-надясно. Шофьорът очевидно проявяваше умение, за да задържи колата да не се преобърне и да продължи движението по пътя. Напредваха бавно и без да спират. След десетина минути Графа премина в задната част на камионетката и в движение отвори леко вратата, сякаш търсеше някакво познато място, където да спрат. Съвсем скоро той откри подходящото място и се разпореди да спрат. Веднага след това скочи навън върху снега, последван от Коко и от другия полицай. Послушни на нямата заповед, изразена само с леко поклащане на дулото на пистолета, Янчи и Рейноддс също изскочиха след тях.

Графа беше спрял колата насред гъстата гора. От едната страна на пътя имаше малка поляна. Мястото беше удобно да се направи завой. Той огледа още веднъж местността и нареди на шофьора да обърне камионетката в посоката, от която бяха дошли. С много форсиране на мотора, буксуване, занасяне и хлъзгане на колелата върху покритата с лед и сняг трева, колата беше изведена отново на пътя в желаната посока.