Последната граница

Пазачите влязоха, отвързаха ги, грубо ги изправиха на крака и ги блъснаха навън през вратата по стълбите, накараха ги да пресекат двора като ги побутваха, без да кажат нито дума. Пазачът, който водеше групата, почука на вратата на коменданта, изчака за отговор да влезе, след това разтвори широко вратата и пропусна затворниците да минат пред него. Комендантът не беше сам. Рейнолдс веднага позна човека, който беше при него — полковник Йосиф Хидас — заместник шефа на тайната полиция. Хидас стана прав, когато влязоха, и пристъпи към Рейнолдс, който стоеше изправен насред стаята и се опитваше да спре тракането на зъбите си и треперенето на тялото. Дори без дрога внезапната промяна на температурата от горещо в адски студено бе започнала да действа странно обезсилващо. Хидас се засмя предизвикателно, като застана пред него.

— Е, капитан Рейнолдс, срещаме се отново, да направим равносметка. Страхувам се, че обстоятелствата този път не са така благоприятни за вас. Това ми напомня, че ще ви е приятно да чуете за вашия приятел Коко. Той вече е здрав и се върна на работа, макар че все още лошо понакуцва.

— Неприятно ми е да го чуя — каза Райнолдс сухо, — нима толкова лошо съм го ударил?

Хидас повдигна вежди в недоумение и обърна глава, за да погледне коменданта.

— Подложихте ли ги на пълна обработка тази сутрин?

— Разбира се, полковник. Особена висока степен на устойчивост — нещо като клинично предизвикателство, доколкото разбирам, но до среднощ непременно ще проговорят.

— Естествено, сигурен съм, че ще е така. — Хидас се обърна отново към Рейнолдс: — Вас ще ви съдят в четвъртък. Съобщението, че са ви заловили и ще ви съдят ще се появи утре. Ще представим незабавно визи и превъзходен хотел за всеки западен журналист, който пожелае да присъства.

— Ще има толкова журналисти, че няма да останат места за други — промърмори Рейнолдс.

— Това ще бъде добре дошло за нас… Както и да е, но вие в сравнение с другия ме интересувате къде-къде по-малко. За него много по-бързо ще устроим съд, който няма да е толкова публичен. — Хидас направи няколко крачки и застана пред Янчи. — В този момент аз постигам онова, което, честно казано, се е превърнало в най-голяма амбиция в живота ми — да срещна при подходящи обстоятелства човека, който ми причини най-много неприятности, най-много беди и безсънни нощи, отколкото всички останали, с които съм имал работа, взети заедно, имам предвид врагове на държавата, които съм срещал някога. Да, аз го допускам. Цели седем години вече почти непрекъснато пътищата ни се пресичаха. Защитавахте и успявахте да измъкнете насила от ръцете ни стотици предатели и врагове на комунизма. Намесвахте се и нарушавахте законите на правдата. През последните осем месеца от дейността ви, подпомогнати от нещастния, но изключителен майор Ховарт, започнахте да ставате съвсем непоносим, но на всяко нещо идва краят, вашият също. Очаквам с нетърпение да проговорите… Вашето име, приятелю?

— Янчи. Това е единственото име, което имам.

— Разбира се! Не съм и очаквал друго — Хидас прекъсна по средата на думите си, очите му се разшириха, пребледня, сякаш кръвта се оттегли от лицето му, отстъпи крачка назад, след това още една.

— Какво казахте, че е името ви? — гласът му сега беше прегракнал и почти беззвучен. Рейнолдс го погледна с удивление.

— Янчи, само Янчи.

Преминаха може би десетина секунди в тягостно мълчание и всички наблюдаваха полковника. Хидас облиза устни и каза дрезгаво:

— Обърни се.

Янчи се обърна и Хидас сведе поглед надолу, към окованите му с белезници ръце. Можеше да се чуе учестеното му хрипкаво дишане, а Янчи по собствено усмотрение се обърна отново с лице към него.

— Ти си мъртъв! — Гласът на Хидас сега беше повече шепот, а лицето му побеляло като платно от шока, който преживяваше. — Ти умря преди две години, веднага след като отведохме жена ти.

— Съвсем не съм умрял, драги ми Хидас — прекъсна го Янчи, — умря друг човек. Имаше много самоубийства по онова време, когато вашите кафяви камионетки бяха така заети. Ние само подбрахме един от онези, които приличаха на мен по конструкция, закарахме го до нашата квартира, преобразихме го, боядисахме ръцете му доста добре, за да заблудят всеки, освен лекарите. Майор Ховарт, както вие вероятно се досещате, е гениален в преобразяването. — Янчи сви рамене — Беше неприятна работа да обезобразяваме човека, но той вече беше мъртъв, а жена ми жива и ние мислехме, че може би ще я оставите да живее, ако разберете, че аз вече съм на другия свят.

— Разбирам, естествено разбирам — полковник Хидас бе успял да се съвземе, но не можеше да скрие вълнението в гласа си. — Не е чудно, че толкова дълго ни заблуждавахте, не е чудно, че не успяхме да разгромим организацията ви. Само да знаех, ех, само да знаех! Но всъщност имам привилегията да сте мой противник.

— Полковник Хидас! — гласът на коменданта прозвуча умолително. — Кой е този човек?