Последната граница

Мислите му бяха заети само с човека, който сега спокойно седеше срещу него. Той можеше да мисли само за ужасната му история, за страшния шок, последвал вероятно от разкритията, които навремето е направил, за чудото, че все още е успял да запази здрав разсъдъка си и да продължи да е все така мъдър, миролюбив и внимателен, какъвто е. Беше загубил толкова много близки и обичани хора, онези, които е обичал най-много и за които всъщност е живеел, и след всичко това беше в състояние да нарече убийците им свои братя… Рейнолдс погледна към Янчи и за сетен път се убеди, че дори не е започнал да разбира този удивителен мъж. Беше почти сигурен, че никога не ще успее да го разбере.

— Никак не е трудно човек да прочете мислите ти, приятелю — каза Янчи внимателно. — Аз загубих толкова много от онези, които обичах, а с времето почти загубих и благоразумието си. Графа, ще ти разкажа историята му някой ден, е загубил още повече. Аз поне все още имам Юлия и дълбоко в сърцето си вярвам, че имам и моята съпруга, а той е загубил всичко на този свят. Ние и двамата сме наясно, че това беше едно кръвопролитие и насилие, което покоси и отнесе от нас любимите ни хора. Но ние също така знаем, че дори да проливаме кръв от днес, та чак до вечността, няма да можем да ги върнем обратно. Отмъщението е за лудите на тази земя. Но то не може да създаде нищо друго, освен един свят, в който кръвопролития и насилия ще продължават да отнасят любимите ни хора. Може би си заслужава да се живее само за един по-добър свят, към който да се стремим и на който да посветим усилията си. Аз съм един обикновен човек и не мога да си представя нещо друго по-добро — той поспря и се усмихна. — Е, хайде, ние сега говорим за безчовечността изобщо. Нека да не забравяме особеното място, в което се намираме в момента.

— Не, не! — Рейнолдс поклати енергично глава. — По-добре е в момента да забравим за мястото, в което сме.

— Ето защо хората казват — да забравим, да не мислим — мислите са толкова ужасни, че трудно се понасят, нека не товарим сърцата, умовете и съзнанието си с излишни отрицателни чувства. Доброто, което е в нас, доброто, което е във всеки човек, ще ни накара да направим нещо, за да застанем срещу злото. Иначе не бихме могли да сторим нищо, защото дори не знаем откъде да започнем или как да започнем. Ще сме безсилни, ако не смятаме, че злото е навсякъде из нашия страдащ свят.

— Споменах за унгарците, поляците и чехите, а защо да не спомена за България и Румъния, където е имало нечувани зверства, за които светът не знае и може би никога няма да узнае. Мога да спомена още за седемте милиона бездомни емигранти в Корея. За всичко това с една дума може да се каже: това е комунизъм и, ако го кажеш, ще бъдеш съвсем прав, момчето ми.

Но същевременно какво ще кажеш, ако ти напомня за жестокостите на фалангистите в Испания, за Бухенвалд и Белзен, за газовите камери в Аушвиц, за японските затворнически лагери на смъртта? А това не се е случило отдавна. Разбира се, може би имаш готов отговор. Всичките тези ужасии са се ширели при тоталитарни режими, но аз ще ти кажа, че безчовечността няма граници във времето. Върни се два века назад, върни се към дните, когато двете големи държави — защитници на демокрацията днес, не са били така зрели, както сега. Върни се към дните, когато англичаните са изграждали своята империя — най-безпощадната колонизация, каквато светът някога е виждал; върни се в дните, когато те са товарели робите си, натъпкани като сардели в корабите, за да пресекат океана за Америка; спомни си и за самите американци, които са унищожили толкова индианци или са ги изгонили от собствените им земи. Ако помислиш за всичко това, какво ще кажеш, момчето ми?

Отговорът ще дойде от само себе си: тогава сме били млади — продължи Янчи. — Ето сега и руснаците са млади днес, но дори и в нашия XX век се случват неща, за които, уважавани иначе по света хора, би трябвало да се срамуват. Спомни си Ялта, Михаил. Спомни си съглашението между Сталин и Рузвелт и за последвалото голямо преселение на хора от Изток, които бягат на Запад.

— Спомням си…