Последната граница

Майкъл Рейнолдс полудяваше, бавно и неизбежно полудяваше. Най-страшното бе, че той го съзнаваше. След последната усилена инжекция веднага ги бяха вързали за столовете в подземната килия. Не можеха да направят нищо, за да се преборят с началото на тази безпощадна лудост. Колкото повече и се противопоставяше, колкото повече решително се бореше да не обръща внимание на симптомите, толкова повече болките и мъчителният стрес се загнездваха в мозъка и в тялото му и все по-остро напомняха за симптомите. Дълбоко, сякаш в сърцевината на мозъка, чегъртаха някакви демонски нокти, ноктите на вкараното химическо вещество, които разкъсваха и разпиляваха мислите и съзнанието му.

Рейнолдс беше привързан здраво с ремъци през ръцете и през кръста за някакъв стол с висока облегалка. Какво не би дал, какво не би направил, за да се освободи от менгемето на тези ужасни ремъци, а и от страшните окови! Какво не опитва: мяташе се към пода или към стената; извиваше тялото си и се гърчеше по всякакъв начин; свиваше и опъваше, отпускаше и стягаше до изнемога всеки мускул на тялото си; опитваше всичко, за да облекчи непоносимия сърбеж и застрашително усилващото се вътрешно напрежение, причинено от изопнатите му и разтреперани до краен предел нерви. Мислеше си, че всичко, което изпитва в момента, прилича поразително на древното китайско мъчение — гъделичкане по стъпалата, но със стократно по-силно и смазващо въздействие. Вместо перце изобретателите мъчители бяха приложили актедрон. От действието му сякаш хиляди остри игли пробождаха тялото на Рейнолдс и докосваха не, забиваха се в напълно оголените нервни окончания. Искаше му се да пищи, изпадаше в безумна, неистова ярост, повдигаше му се, чувстваше, че във вътрешностите му сякаш се е загнездило гнездо от оси, които някой беше разбутал и разлютил. Хиляди бръмчащи криле се удряха в стените на стомаха му… Затрудняваше се да диша и все по-често и по-често гърлото му се свиваше по ужасяващ начин; давеше се за всяка глътка въздух, заля го вълна на безнадеждност и паника. Почувства, че се задушава напълно, но в последния миг успя да напрегне волята си и да си поеме дъх, за да изпълни жадните си за въздух дробове. Най-страшното бе в главата му, в мозъка му. Там цареше бъркотия. Сякаш забулено в мрак, който непрекъснато се сгъстява, замъгленото му съзнание все повече губеше връзката си с реалността. С цялото си същество Рейнолдс правеше отчаяни опити да съедини и слепи късчетата на разбития си от актедрона и мескалина разсъдък. Пулсиращата болка в тила се усилваше непоносимо, сякаш някой стягаше главата му с менгеме. Очите нетърпимо го боляха, готови да изскочат от орбитите си. Започна да чува гласове. Да, те го викаха и идваха до него от някъде много далече. Колкото и да се насилваше, не успяваше да различи нито посланието им, нито кой го вика. И когато последните следи на разсъдъка му се стопиха в безпомощното му и безполезно старание да запази съзнанието си, Рейнолдс потъна в мрак. Престана да чувства какво става наоколо, тъмният саван на безумието го покри изцяло и сякаш безвъзвратно с тежките си, задушаващи гънки.

Все пак гласовете достигнаха до Рейнолдс — дори в черната бездна на забравата го достигнаха. Не бяха много, всъщност беше само един глас, като че ли някой го викаше и му говореше нещо неразбрано. По-скоро това бе някакво мърморене, което ту кънтеше, ту заглъхваше в тъмните ъгли на съзнанието му. Този глас, който го викаше, настойчиво и постепенно проникна през гънките на безумството с такава отчаяна упоритост, че който и да е, дори да бе на границата на живота, не би могъл да я пренебрегне. Безгранично настоятелен, гласът звучеше отново и отново, все по-силно и по-силно, докато стигна дълбоко в мрачната бездна на съзнанието на Рейнолдс, за да повдигне леко едно ъгълче от пелената, която го забулваше. Той постепенно разпозна гласа. Това беше добре познат глас. Разпознаваше го, въпреки че звучеше съвсем необичайно. Рейнолдс смътно разбираше, че това е гласът на Янчи, Янчи го викаше отново и отново.

— Изправи главата си! За бога, дръж главата си изправена! Дръж главата си… изпра… вена…! Не се отпускай! — Гласът го зовеше неспирно като несвързана, безумна литания.4