Последната граница

— Хей, какво, по дяволите, означава това нахлуване? — Той говореше на английски, единствения език, който знаеше, но Рейнолдс забеляза, че комендантът разбира какво се говори. — Проклети да сте, грубияни такива, щом не ме оставяте поне да си почина малко… — Доктор Дженингс замълча, когато разпозна Рейнолдс и се обърна към него:

— Значи злите демони ви хванаха и вас?

— Случи се неизбежното — каза комендантът на добър английски и се обърна към Рейнолдс. — Вие изминахте целия път от Англия до тук, за да видите професора. Е добре, видяхте го, а сега можете да му кажете сбогом. Той днес следобед си отива, в три часа и, за да бъда съвсем точен, заминава за Русия. — Сега комендантът се обърна към Дженингс и му каза: — Условията по пътищата са изключително лоши. За вас организирахме специален вагон, който ще закачат към влака за Печ. Ще се чувствате достатъчно удобно.

— Печ? — Дженингс го изгледа свирепо. — Къде, по дяволите, е този Печ?

— Стотина километра на юг оттук, драги Дженингс. Летището в Будапеща е затворено временно заради снега и леда, но последните сведения са, че в Печ е открито. Специален полет за вас, е и за някои други също специални случаи. Самолетът ще излети оттам.

Дженингс престана да му обръща внимание, обърна се и загледа изпитателно Рейнолдс.

— Да разбирам ли, че синът ми Браян е пристигнал в Англия? — Рейнолдс кимна мълчаливо.

— Ех, а аз съм все още тук! Справихте се блестящо, млади човече, направо блестящо. Какво, по дяволите, ще стане по-нататък само един Господ знае.

— Не знам как да изкажа съжалението си, сър — Рейнолдс се поколеба, докато сложи в ред мислите си, и продължи: — Има едно нещо, което непременно трябва да знаете. Не съм упълномощен да ви го кажа, но след всичко, което се случи, да вървят по дяволите всички указания. Искам да знаете, че операцията на вашата съпруга беше сто на сто успешна и тя се бе възстановила почти напълно.

— Какво! Какво разправяте? — Дженингс хвана Рейнолдс за реверите и, въпреки че беше много по-лек и немощен от младия мъж, го разтърси здраво. — Вие лъжете, зная, че ме лъжете! Нали хирургът казал…

— Хирургът е казал онова, което са му наредили да каже — прекъсна го Рейнолдс решително, — зная, че това е непростимо, но беше важно да ви отведа у дома и най-сигурният начин да ви повлияя беше този. Но няма значение. След всичко, което преживяхме, най-добре е да знаете самата истина.

— Боже Господи, Боже Господи!

Рейнолдс очакваше такава реакция, особено от човек с репутацията на професора. Вместо да изпадне в неистов гняв заради това, че така дълго и жестоко са го мамили, професорът падна на леглото, сякаш теглото на тялото му бе нараснало толкова много, че беше непосилно за краката му да го поддържат. Той възкликна щастливо през сълзи:

— Това е чудесно, не мога да ви кажа колко чудесно е всичко това… А само преди няколко часа ми се струваше, че никога вече няма да съм щастлив.

— Най-интересното от всичко това е — промърмори комендантът, — че на Запад нас ни обвиняват, че сме били безчовечни.

— Наистина, наистина — вметна Янчи, — но на Запад поне не тъпчат жертвите си с актедрон и мескалин.

— Какво? Какво е това? — погледна Дженингс към Янчи. — Кой е натъпкан целия с…

— Нас ни натъпкаха — прекъсна го Янчи благо, — готвят ни справедлив, безпристрастен съд и сетне на сутринта разстрел, но преди това ще ни подложат на съвременен вариант за изтръгване на признания и пречупване, както са го правили някога на колелото за изтезания.

Дженингс изгледа Янчи, после Рейнолдс и постепенно изразът на недоумение и учудване върху лицето му се смени с ужас. Той се изправи и изгледа коменданта.

— Това истина ли е? Имам предвид казаното от този човек. Комендантът сви рамене: — Той преувеличава, разбира се, но…

— Значи истина е — гласът на Дженингс прозвуча твърдо. — Господин Рейнолдс, добре е, че разказахте за жена ми. Да използвате повече това, като средство да ме привлечете да се върна, е излишно. За съжаление едва сега започвам да виждам някои неща, а други никога няма да видя отново.

— Съпругата ли… — думите на Янчи прозвучаха повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Съпругата — потвърди Дженингс, — а също и момчето.

— Ще ги видите отново — каза Янчи спокойно и уверено. Толкова спокойни и уверени бяха думите му, толкова непоклатима категоричност имаше в тона, с който ги изрече, че останалите го загледаха убедени едва ли не, че той знае нещо, което крие от тях, или съмняващи се, че той не е на себе си, щом говори така. — Ще ги видите отново, обещавам ви го, доктор Дженингс.

Възрастният човек го гледаше, но надеждата бавно помръкна в очите му.

— Вие сте много любезен, много добър, приятелю. Религиозната вяра е наистина опора…

— На този свят — прекъсна го Янчи. — Съвсем скоро ще се убедите…

— Водете ги нататък — нареди комендантът строго. — Те скоро ще полудеят.

* * *