Последната граница

— Ето асистентите ми, господа, извинете ги за белите им престилки, но това въздейства психологически на нашите…, как да кажа, на нашите пациенти. Кафе, господа, изпийте го.

— Проклет да съм, ако го изпия — каза Рейнолдс натъртено и решително.

— Не постъпвайте детински. Ако се наложи, ще използваме щипки за носа и през тръба ще ви го налеем — вметна комендантът отегчено.

Убеден в безполезността да упорства, Рейнолдс изпи на един дъх кафето. Същото направи и Янчи. Наистина имаше вкус както всяко друго кафе, само беше малко по-силно и горчиво.

— Истинско кафе — засмя се комендантът, — но съдържа също едно вещество, известно като актедрон. Не се лъжете за ефекта му, господа. Първоначално ще се почувствате стимулирани, с приповдигнато самочувствие, толкова подчертано, че малцина могат да му устоят. Скоро след това ще почувствате обаче силно главоболие, замайване, повдигане, напрежение и невъзможност да се отпуснете. Ще усетите, че ви обзема трудно за описване умствено объркване. Дозата, естествено, ще бъде повторена — той замълча и погледна към един от асистентите си, който държеше спринцовка в ръка. Посочи го и започна да обяснява: — Мескалин, предизвиква психическо състояние близо до шизофренията, започва да става много популярен, доколкото съм чул, сред писатели, артисти и художници в западния свят. Надявам се да не го вземат заедно с актедрона.

Рейнолдс го загледа и употреби усилия, за да не трепне. Имаше нещо сатанинско, нещо сбъркано, ненормално и нечовешко в начина, по който говореше комендантът — с престорена любезност и почти шеговит, професорски тон. Подробните обяснения, които даваше, звучаха толкова повече сатанински и садистично, колкото по-преднамерено спокоен беше тонът му. Смразяващото безразличие на този човек, погълнат изключително от неудържимото желание за преуспяване в личната кариера, не оставяше място за човечност… Комендантът започна да говори отново:

— По-късно ще ви инжектират едно ново вещество, мое изобретение. Открих го съвсем неотдавна, още не съм го кръстил, може би трябва да го наречем Сархазазин, господа. Или това ще бъде много ексцентрично? Мога да ви уверя, че ако разполагахме с него преди години, добрият кардинал нямаше да устои и 24 часа, камо ли 84. Комбинираното въздействие на трите вещества след дози, дадени по отделно, ще ви доведе до абсолютно умствено разстройство и колапс. Тогава истината ще излезе наяве незабавно, а ние ще можем да натъпчем в мозъците ви всичко, което пожелаем, и то за вас ще стане самата реалност.

— Защо ни разказвате всичко това? — попита Янчи бавно.

— Защо не? Който е предупреден в този случай, не е въоръжен: процесът е необратим. — Спокойната увереност в гласа му не оставяше никакво място за съмнение. Той махна с ръка към асистентите си и натисна някакъв бутон на бюрото. — Хайде, господа, време е да ви покажа вашата квартира.

Почти незабавно хората от охраната нахълтаха в стаята, освободиха краката и ръцете им от облегалките и от краката на столовете, след това отново свързаха китките и глезените им с вериги така здраво и така изкусно, че бе изключена всяка мисъл за бягство. Когато Янчи и Рейнолдс се изправиха на крака, комендантът ги поведе по коридора. Двама пазачи вървяха от двете им страни, а третият, със зареден пистолет, беше зад гърба на двамата. Предпазните мерки бяха съвършени.

Комендантът ги преведе през затрупания със сняг двор. Минаха през строго охраняван вход на сграда с масивни, каменни стени и прозорци с решетки. Последва дълъг, оскъдно осветен коридор. Някъде по средата, в началото на каменни стъпала, които водеха надолу към мрачно подземие, комендантът спря пред някаква врата, махна на единия от пазачите и се обърна към двамата затворници.

— Една последна мисъл, господа, един последен поглед, който да отнесете със себе си в подземната килия долу, където ще прекарате последните часове, които ви остават на земята като съзнателни хора, каквито се познавате. — Ключът щракна в ключалката, комендантът бутна с крак тежката врата и им направи път. — Пред мен, господа.

Тътрейки крака с веригите, Янчи и Рейнолдс се препънаха на прага. Задържаха се да не паднат, защото се хванаха в рамката на старинно, желязно легло. На него лежеше някакъв човек. Той дремеше и Рейнолдс го позна, почти без да се изненада. Беше го очаквал още от момента, когато комендантът спря пред вратата. Беше доктор Дженингс. Измъчен и опустошен, състарен сякаш с години, откакто Рейнолдс го бе видял само преди три дни, той сега се бе отпуснал и дремеше върху мръсния сламен дюшек. Доктор Дженингс се събуди мигновено и когато се размърда и надигна, за да разбере какво става, Рейнолдс беше доволен от видяното. Въпреки всичко старият човек не беше загубил своята непримиримост. Огънят се бе върнал в помръкналите му очи, те си бяха все така честни, както преди.