Последната граница

Пред себе си той виждаше Янчи как сгъва рамене, за да отмахне ръцете на пазачите, които се опитваха да го подкрепят от двете му страни. Той изглеждаше като прекарал продължителен, опустошителен пристъп на треска. Така се чувстваше и Рейнолдс. Той също залиташе, но когато усети нечии ръце да го подкрепят, отскубна се, съвзе се, изправи се и последва Янчи навън, на двора, затрупан със сняг. В пронизващия студ Рейнолдс тръгна изправен и с високо вдигната глава.

Комендантът ги чакаше. Очите му се свиха недоверчиво, когато ги видя да излизат на двора и да вървят сами към него. За миг той се почувства объркан и думите, които беше готов да изрече, увиснаха на устните му неизказани. Въпреки изненадата, бързо се съвзе и, вместо дълбокото учудване, успя да надене на лицето си професионалната маска.

— Откровено казано, господа, ако някой колега медик ми докладваше за вашия случай, щях да го нарека лъжец. Наистина не бих повярвал, не бих могъл да го повярвам. Приемете сега въпроса ми като проява на клиничен интерес — какво чувствате?

— Студ, краката ми замръзват, може би вие не го забелязвате, но те са вир вода, бяхме принудени да стоим във водата през последните два часа. — Докато говореше, Рейнолдс се облегна нехайно до стената. Не толкова, защото с това държане изразяваше чувствата си, а защото усещаше, че без нейната подкрепа ще припадне на снега. Не само стената го поддържаше, окуражаваше го най-вече одобрителният блясък в очите на Янчи, той му даваше сили.

— Всяко нещо с времето си, периодичната смяна на температурата е част от… обработката — обясни комендантът. — Поздравявам ви, господа, всичко това обещава да бъде един случай от изключителен научен интерес. — Той се обърна към един от пазачите: — Поставете часовник в килията, така че и двамата да могат да го виждат, следващата инжекция актедрон ще бъде…, чакайте да видим, сега е пладне, инжекцията да се направи точно в 2 часа след обед. Не трябва да ги държим в прекалена неизвестност и напрежение.

Десетина минути по-късно, задъхан от рязката промяна на задушаващата горещина на килията след студа под нулата на двора, Рейнолдс погледна тракащия часовник, сетне извърна очи към Янчи:

— Той не би пропуснал и най-малката възможност да приложи най-изтънчени мъчения, нали?

— Ако те чуе, ще се ужаси, истински ще се ужаси от споменаването на думата „мъчение“ — каза Янчи сериозно. — За себе си комендантът мисли само като за учен, който провежда експеримент. Единственото, което желае, е да получи максимално добър резултат от гледна точка на опита, който провежда. Той, разбира се, е почти луд, обладан от сляпата ненормалност на всеки фанатик. Ще бъде шокиран, ако чуе онова, което казваш.

— Луд? — изруга Рейнолдс. — Той е един безчовечен демон. Кажи ми, Янчи, и този вид хора ли наричаш братя? Все още ли вярваш, че във всеки човек има нещо добро?

— Безчовечен демон? — промърмори Янчи. — Добре, да приемем, че е така, но в същото време нека не забравяме, че безчовечността няма граници, не е ограничена нито във времето, нито в пространството. Ти знаеш за изключителната суровост, с която руснаците правят своите разследвания при политическите си противници. В същото време един Господ знае колко хиляди унгарци са били екзекутирани или мъчени, докато смъртта дойде за тях като избавление от техните сънародници, също унгарци. Чешката тайна полиция е достоен партньор на НКВД. Полската полиция пък, формирана почти изцяло от поляци, е отговорна за още по-жестоки зверства, каквито дори и руснаците не са сънували.

— По-страшни и от зверствата във Виница ли?

Янчи го изгледа продължително и леко учудено, след това прекара опакото на ръката през челото си, за да изтрие потта, която беше избила.

— Виница… — той повдигна ръка и направи неопределен жест, после се загледа разсеяно в мрака, който се сгъстяваше в ъгъла на килията. Доста време остана така замислен, после каза:

— Защо споменаваш за Виница, момчето ми?

— Не знам, Юлия ми разказа, може би не трябваше да повдигам този въпрос. Съжалявам, Янчи, забрави го.

— Няма защо да се извиняваш. Аз самият никога няма да я забравя — Янчи отново се замисли, след това бавно продължи, сякаш всичко беше отново пред очите му. — Аз никога няма да забравя Виница. Беше 1943 година. Тогава бях с германците. Трябваше да разкопаем една овощна градина близо до Главната квартира, където се е помещавал НКВД. Градината имаше висока ограда, там намерихме масов гроб с около 10000 трупа. Между тях бяха майка ми, сестра ми, другата ми дъщеря, по-голяма от Юлия, и единственият ми син. Дъщеря ми и синът ми бяха горени живи. Не е лесно да се говори за тези неща…

В следващите минути мрачната, гореща като пещ килия в подземията на Сархааза сякаш престана да съществува за Рейнолдс. Той забрави ужасните мъки, на които бе подложен, престана да разсъждава за международния скандал, който съдът щеше да предизвика — мисъл, която го преследваше непрестанно и не му даваше спокойствие; забрави дори за човека, който имаше за цел да ги унищожи психически; не чуваше даже тракането на часовника.