Последната граница

Дълги минути пътниците в камионетката мълчаха. Чуваше се само равномерният шум на дизеловия мотор. Стотици въпроси, стотици обяснения се въртяха в главите им и напираха да бъдат изречени, но Янчи и Рейнолдс не знаеха откъде да започнат. Споменът от среднощния кошмар, който бяха преживели и от който току-що се бяха избавили, беше все още твърде жив и мъчителен. Мълчанието продължи още малко, после Графа намали скоростта и спря. Една от редките добродушни усмивки озари слабото му аристократично лице. Той бръкна в дълбокия вътрешен джоб на палтото си и извади плоското метално шише.

— Сливова ракия, приятели — гласът му не беше спокоен и твърд както обикновено, — сливова ракия и само Господ знае дали някой повече от нас тримата се нуждае сега от нея. Самият аз сякаш стотици пъти умирах през този ден, особено когато нашият приятел ме видя в кабинета на коменданта и щеше да провали всичко. Ами вие, вижте как дишате тежко и задъхано и целите треперите, направо сте кандидати за пневмония. Подозирам, че онези не са се отнесли достатъчно добре с вас. Прав ли съм?

— Така е — отговори Янчи, защото Рейнолдс се бе закашлял, задавен от силната течност, която опари гърлото му. Живителната топлина се разля по цялото му тяло и той се почувства съживен.

— Обичайните разрушителни химически вещества заедно с още едно, току-що изобретено, а и обработката с пара и в добавка непоносимата горещина ни дойдоха в повече — продължи поясненията Янчи.

— Не е трудно да се разбере — кимна с глава Графа, — затова ми изглеждате така нещастни и омърлушени. Всъщност, след всичко преживяно, естествено е да не се държите твърдо на краката си. Сигурно ви е подкрепяла мисълта, че е било само въпрос на време да се появя на сцената.

— Без съмнение — каза Янчи. Той отпи голяма глътка от ракията, очите му се насълзиха и побърза да си поеме въздух.

— Отрова, чиста отрова, но никога до сега не съм опитвал подобен еликсир!

— Има моменти, когато е по-добре човек да спести някоя и друга оценка — намеси се Графа шеговито, после долепи гърлото на бутилката до устните си и отпи така, както друг би отпил чиста вода, без това да му се отрази особено. Завинти капачката на плоското метално шише и го върна в джоба си. — Нямаше как да не спрем, но сега трябва да побързаме. Времето не работи в наша полза.

Графа завъртя ключа, хвана здраво кормилото на камионетката и потеглиха отново. Рейнолдс трябваше да вика, за да надделее над силния рев на мотора, когато колата потегляше на първа скорост.

— Сигурно имахте намерение да ни разкажете подробности?

— Естествено — каза весело Графа, — но като пътуваме, ако нямате нищо напротив. По-после ще ви обясня защо. Както и да е, да започнем с днешния ден… Преди всичко трябва да ви разкажа как се оттеглих от тайната полиция. С неохота, разбира се.

— Сигурно — промърмори Янчи, — някой друг знае ли за това?

— Фурминт знае, няма как да не знае — каза Графа, без да се обръща към спътниците си. Погледът му нито за миг не изпускаше хлъзгавия път, бореше се да удържи камионетката да не изскочи от него.

Разбира се, не съм оставил писмена молба да ме освободят, но напуснах кабинета на началството, а него оставих със здраво завързани ръце и крака, така че едва ли изпитва съмнение относно намеренията ми.

Никой от двамата — нито Рейнолдс, нито Янчи се осмелиха да коментират нещо по случилото се. Тъй като мълчанието им се проточи доста дълго, скоро видяха захилената физиономия на Графа. Той обаче също замълча.

— Фурминт! — Янчи пръв наруши мълчанието. Гласът му беше учуден и напрегнат. — Фурминт! Имаш предвид твоя началник?

— Бивш началник — поправи го Графа. — Само него. Но нека да започнем от самата сутрин. Спомняте си, че изпратих съобщение по Казака. Между другото, той успя ли да пристигне невредим с опела?

— Пристигна цял заедно с колата.

— Истинско чудо, трябваше да го видите само как потегля… Както предадох по него, изпратиха ме в Гьодьольо, за да проведа една масова проверка. Очаквах, че, както обикновено, с това ще се заеме сам Хидас. В последния момент ми обясни, че бил ангажиран с важна задача някъде в Гьор.

И тъй, пристигнахме в Гьодьольо — осем души агенти, аз и капитан Калман Золт. Той иначе е добър служител, използва гумена палка, но е без особена дарба в занаята. На тръгване от улица „Андраши“, когато напусках кабинета на шефа, неволно зърнах особения, изпитателен и малко озадачен поглед, с който ме изпращаше в гръб. Не мислете, че това е нещо необичайно за него. Той е недоверчив, не вярва дори на собствената си съпруга, но не беше оправдано да ме гледа по този начин, след като само предната седмица ми изказа похвала като на един от най-способните офицери от тайната полиция в Будапеща.

— Ти наистина си незаменим — промърмори Янчи полусериозно, полушеговито.