Последната граница

— Благодаря ти… И така, едва пристигнахме в Гьодьольо и Золт ми подхвърли бомбата. В разговора той случайно отбеляза, че сутринта е срещнал шофьора на Хидас и от него разбрал, че полковникът ще пътува за затвора Сархааза. Какво ли ще прави той в подобна дяволска дупка като Сархааза, питаше се Золт, а аз се разтревожих не на шега. Вече не си спомням какво друго говорихме, но съм сигурен, че изразът на лицето ми би се сторил много интересен на някой страничен наблюдател. Толкова ми беше трудно да скрия вълнението си.

Всичко така, се обърка в главата ми, бях толкова възбуден, че все още се чудя как Золт не се усети. Изпращането ми в Гьодьольо с което ме отстраниха, особеният, многозначителен поглед на шефа и лъжата на Хидас, ми обясниха лекотата, с която бях успял с документа и печата от кабинета на Фурминт. Боже господи, идеше ми да си прасна един шамар като си спомнях всичко. Началството специално се отби при мен и ми каза, че отива на някаква среща с офицери. Тогава не се усетих, но сега разбирам, че така се опита да ми подскаже, че кабинетът му ще бъде празен за известно време и то точно през обедната почивка… Сега, като си помисля, ми иде да си оскубя косата, но тогава не подозирах нищо… Може би никога няма да узная как са успели да попаднат на следите ми. Само 48 часа преди това бях един от най-доверените офицери от тайната полиция в Будапеща. Както и да е, това е вече минало.

Трябваше да действам, да действам решително, защото знаех, че всички мостове са вече разрушени и нямаше какво повече да губя. Налагаше се да действам при предположението, че само Хидас и Фурминт знаят за мен. Съобразих, че Золт не беше осведомен. Залагах на това, че той е достатъчно ограничен и глупав, за да му се доверят. Нито началството, нито Хидас биха рискували да го направят. Те и двамата са твърде недоверчиви, за да го кажат на още някой — Графа се усмихна многозначително, — все пак най-добрият им сътрудник им е изменил. Как биха могли да знаят колко далече е стигнал?

— Наистина колко ли далеч?… — каза Янчи.

— Точно така. Ето какво стана после. Веднага щом пристигнахме в Гьодьольо, отидохме в кабинета на майора от местната служба на тайната полиция, за да се разберем как ще действаме съгласувано. Аз оставих капитан Золт при майора, слязох и събрах хората. Казах им, че задължението им до 5 часа следобед е да обиколят кафенетата и баровете и да се представят за хора недоволни и пострадали от тайните служби. В тези подстрекателски настроени срещу властта разговори те трябваше да се докопат до някоя и друга по-съществена информация. Очевидно задачата им беше по сърце. Както беше предвидено, дадох им и достатъчно средства. За да не събуждат подозрение, трябваше да се държат непринудено, да пият и да са без задръжки.

Като свърших инструктажа, изтичах обратно в кабинета на майора, връхлетях развълнувано и разказах на Золт, че съм открил нещо изключително важно. Заинтригуван, той ме заразпитва и излезе с мен от кабинета, разкъсван от любопитство. Мечтата за повишение блестеше в очите му. — Графа погледна многозначително и продължи: — Да пропуснем неприятната част от събитията. Достатъчно е да кажа, че сега капитанът стои затворен в една изоставена килия в мазето на сградата. Нито е вързан, нито е ранен, само е заключен, а ключът е у мен. Ще е достатъчно само една ацетиленова горелка, за да го освободят, но първо трябва да го намерят.

Графа прекъсна разказа си, спря камионетката, слезе да почисти предното стъкло. Беше започнало да вали съвсем отскоро, но дори за тези няколко минути натрупаният върху стъклото сняг затрудняваше движението на чистачките.

— Това, което си позволих, бе да взема само документите на нещастния си колега.

Като потеглиха отново, Графа продължи разказа си, но удвои вниманието си, защото пътят беше затрупан и хлъзгав.

— Четири-пет минути по-късно спрях, купих по-здраво въже за пране и скоро пристигнах пред вратите на главната квартира на тайната полиция. Без да се бавя, поех направо към кабинета на Фурминт. Всички налични факти при появата ми на улица „Андраши“ сочеха, че Фурминт и Хидас наистина са премълчали за предателството ми, както и аз предполагах.

Между другото, цялата акция беше смешно проста. Нямаше какво повече да губя. Официално все още бях начисто. Нищо не успява така добре, както безочието, особено когато е в по-голяма доза. Фурминт беше изумен. Когато ме видя да влизам в кабинета му, зяпна от учудване. Преди още челюстите му да хлопнат, дулото на пистолета ми беше вече между зъбите му. Вие не знаете, но на бюрото си Фурминт е заобиколен от най-причудливи копчета и звънчеви бутони, проектирани така, че да спасят живота му при опасност, да го предпазят от такива като мен.