Последната граница

Колко дълго е останал да лежи прострян, заловен единствено на ножа, Рейнолдс не знаеше. Вероятно бяха минали няколко секунди, а може би много повече. Постепенно усети как влакът се изправи и центробежната сила вече не го държеше в смъртоносната си хватка. Беше свободен да се придвижи по-нататък. Инч по инч, с безкрайно внимание, Рейнолдс се изтегли и успя да се прехвърли изцяло върху покрива. Бавно освободи ножа, заби го малко по-напред и постепенно се изтегли нагоре. С помощта на ножа Рейнолдс достигна първия вентилатор, прегърна го здраво, сякаш никога нямаше да го пусне; успя да си отдъхне, но трябваше да продължи, бе загубил две или три минути. Трябваше да стигне следващия вентилатор. Започна да пълзи към него, като си помагаше с ножа. Точно преди да го достигне, Рейнолдс заби за последен път острието, но беше замахнал малко по-рязко и се чу остър звук на метал. Може би беше засегнал главата на някакъв болт. Когато извади ножа, видя, че острието се бе пречупило и бе изпаднало от дръжката. Той я изхвърли, добра се до вентилатора, опря обувките си на него и се отблъсна по покрива към следващия, който беше на не повече от шест фута разстояние. Така, от вентилатор на вентилатор, Рейнолдс стигна до четвъртия, но нямаше понятие колко дълъг е вагонът, има ли още вентилатори и дали още един тласък от четвъртия нямаше да го изпрати долу, където между колелата на влака дебнеше смъртта. Реши да рискува, опря крака на вентилатора и тъкмо когато щеше да се отблъсне, му хрумна една спасителна мисъл. Той беше нависоко и от тук, може би само на крачка от мястото, където беше, трябваше да съзре кабината на локомотива. За щастие снегът беше започнал да отслабва.

Рейнолдс коленичи до вентилатора, като се държеше здраво за него, и обърна глава към края на вагона. Сега той се очертаваше ясно на червеникавите отблясъци на отворената локомотивна пещ, не много далеч, едва на четири фута от него. Сърцето му се обърна: в самата кабина съзря машиниста, огняря, който в момента прехвърляше въглища от тендера в пещта. Забеляза и още някой, който не трябваше да е там, но не бе изненадан — войник, въоръжен с карабина, сгушен, за да се предпази от студа, близо до червения търбух на пещта.

Рейнолдс бръкна, за да извади пистолета, но ръцете му бяха безчувствени, не беше способен да свие дори пръста си, за да хване спусъка. Отказа се и върна пистолета в джоба си. Надигна се, като все още здраво притискаше стъпалата си към вентилатора. Сега всичко беше поставено на карта. Направи крачка и подметката на дясната му обувка стигна ръба на вагона. Хвърли се напред и с втората крачка увисна във въздуха, после се хлъзна и затъна във въглищата в тендера, за да се намери по гръб на площадката на кабината на машиниста.

Всички се обърнаха и го загледаха. И тримата — машинистът, огнярят, войникът го гледаха зяпнали, лицата им изглаждаха изкривени от объркване и недоумение. Така минаха 4 — 6 секунди, скъпоценни секунди, в които Рейнолдс успя да се съвземе поне малко, преди войникът да възвърна самообладанието си, да преметне оръжието, да го вдигне и да скочи срещу прострения на земята Рейнолдс. Той сграбчи буца въглища, първото нещо, което попадна в ръцете му, отчаяно я запрати към войника. Пръстите му бяха твърде вкочанени и понеже войникът инстинктивно се наведе, буцата мина над главата му и излетя. Огнярят обаче не пропусна, удари войника отзад в главата с плоската част на лопатата и той припадна на площадката.

Рейнолдс скочи на крака. С раздрани дрехи, с кървящи, побелели от премръзване ръце и лице, изцапано с въглищен прах, той представляваше невероятно зрелище, но в момента почти не обръщаше внимание на вида си. Той погледна огняря, едър, плещест, къдрокос младеж, с навити ръкави на ризата, разгърден, въпреки жестокия студ. След това прехвърли погледа си върху войника, който беше прострян в краката му.

— Тоя много се разгорещи — младежът се захили, — скоро ще се съвземе. Виж, приятелю, аз не знам кой си, но знам против кого съм. — Той се облегна на лопатата и продължи: — Можем ли да ти помогнем?

— Разбира се, че можете! — Рейнолдс обясни набързо и двамата мъже се спогледаха. По-възрастният — машинистът, явно се колебаеше.

— Трябва да помислим за себе си, имаме семейства.

— Вижте! — Рейнолдс разтвори онова, което трябваше да бъде палто, посочи навитото около кръста си въже и обясни: — Ето, вземете го, ще можете да се вържете един друг, така… Мен ръцете не ме слушат, премръзнали са.

— Разбира се! — Младият огняр се разсмя, докато машинистът се протегна и хвана лоста на въздушната спирачка. — Нападнати сме от пет-шест човека най-малко. Отървали сме кожата нали, приятелю?