Последната граница

Къщата беше може би и опасна, защото Янчи все повече се уверяваше, че е наблюдавана. През последните няколко дни Шандор и Имре бяха забелязали двама души поотделно, които се разхождат на отрсещната страна на улицата. Не беше правдоподобно да са случайни пешеходци, защото ги бяха видели повторно.

Както всеки голям град, където са разпорежда полицията, Будапеща имаше стотици платени информатори. Вероятно тези двамата събираха фактите си, за да потвърдят подозренията си, преди да се явят в полицията и да приберат кървавите си пари. Рейнолдс беше изненадан от небрежното, почти незаинтересовано отношение на Янчи към тази явна опасност. Графа бе обяснил нещата на Рейнолдс, докато пътуваха с мерцедеса по заснежените улици към хотела на брега на Дунава. Промяната на скривалищата им поради подозрителността на съседите бе толкова честа, че бяха почти привикнали. Янчи сякаш имаше някакво шесто чувство, за да надуши отдалече кога ще става опасно, и винаги се бяха измъквали навреме. „Неприятно е, беше казал Графа, но не е чак толкова неудобно.“ Знаеха десетина свърталища почти толкова удобни, имаха си и постоянно местонаходище или главна квартира някъде в страната, което знаеха Янчи, Юлия и той самият.

Мислите на Рейнолдс бяха прекъснати от шума на отваряща се врата. Той погледна към дъното на фоайето и видя някакъв забързан мъж, който го пресичаше, почти подтичвайки по паркета. Тропането на металните налчета на обувките му издаваше припряност и бързането му изглеждаше някак комично. Мъжът беше намъкнал сакото си над смачканата, набързо облечена риза. Тясното му лице изглеждаше бодро, но явно само си придаваше бодър вид, защото зад маската прозираха страх и безпокойство.

— Хиляди извинения, другарю, хиляди извинения — той стискаше ръцете си и кокалчетата му бяха побелели, сякаш го бе сполетяла голяма злочестина. После се обърна и погледна свирепо портиера, който пристъпваше бавно след него. — И аз съм сложил тук такъв недодялан глупак!

— Вие ли сте управителят? — прекъсна го Графа строго и с достойнство.

— Да, да, разбира се.

— Тогава отстранете глупака, искам да поговоря с вас поверително. — Изчака да си отиде портиерът, извади златната табакера, грижливо подбра цигара от нея, огледа я критично, напъха я с бавни, премерени движения в цигарето, извади кибрит и най-накрая запали. В това време управителят като наказан седеше пред него и наблюдаваше всяко движение.

„Чудесно представление“ — помисли Рейнолдс, без да влага каквото и да е чувство.

Управителят седеше като на тръни, беше напрегнат вътрешно, сякаш страхът му всеки момент щеше да избухне в истерия.

— Какво има, другарю? Нещо нередно ли е? — В старанието си да говори спокойно и уверено гласът му прозвуча силно и пискливо, а после спадна почти до шепот. — Ако по някакъв начин мога да помогна на тайната полиция, уверявам ви, че ще го направя с най-голямо старание.

— Ще отговаряш само на въпросите ми — каза бавно и натъртено Графа, без да повиши нито с нотка тона си. Управителят обаче сякаш се смаляваше пред очите му. Устните му бяха стиснати и побелели от страх. — Говорили сте с моя човек преди малко.

— Да, да, преди много малко, още не бях заспал.

— Само ще отговаряш на въпросите ми — повтори Графа твърдо. — Вярвам, че няма да го повтарям повече… Запитали са те дали нямате новопристигнал, някой току-що записан и са проверили регистъра. Те естествено са оставили описание на човека, който се издирва?

— Тука е, другарю — управителят потупа сакото си, където трябваше да е вътрешният му джоб.

— И са наредили да телефонирате незабавно, ако се появи някой, който прилича на описанието.

Управителят кимна с глава.

— Забрави това — заповяда Графа, — нещата се развиха по-бързо от очакваното. Имаме всички основания да вярваме, че човекът, когото търсим, или е дошъл тук, или хората, с които трябва да се свърже, вече живеят тук и във всички случаи той трябва да се появи през следващите двайсет и четири часа. — Графа пое дълбоко дим, задържа го, после го изпусна на тънка струйка като гледаше изпитателно управителя. — Това, което вече знаем със сигурност е, че през последните три месеца тук, във вашия хотел, сте дали четири пъти подслон на врагове на страната ни.

— Тук? В нашия хотел? — Управителят се бе разтреперан и побледнял като платно. — Кълна се в Бога, другарю!

— Господ? — Графа се почеса по темето. — Какъв господ? Чий господ?

Лицето на управителя беше посивяло като пепел. Какво да стори, добрият комунист никога не прави такива фатални грешки. Рейнолдс почти го съжаляваше, но знаеше какво преследва Графа — да го доведе в състояние на ужас, отстъпчивост и безразсъдно послушание. В момента това бе постигнато.

— Изплъзна ми се от езика, другарю — управителят отново заекваше, обзет от паника, краката и ръцете му явно трепереха, — уверявам ви, другарю.