Последната граница

— Ако всички ваши сънародници бяха като вас, господин Рейнолдс, и пръста си нямаше да помръдна, за да помогна. Коравосърдечните, студенокръвни, безчувствени хора, за които доброто и злото, правосъдието и несправедливостта, дори и страданията са въпрос на академична незаинтересованост, са виновни за всичко. Виновни са и за страха, и за мълчанието, и за съгласието пред ужаса на варварски изтезания и убийства, за които говорите. Но аз знам, че не всички са като вас. Не бих помогнал само, за да улесня вашите учени да работят за каузата на войната. Полковник Макинтош е мой приятел, няма да съдя подбудите за действията му. Единствената причина да ви съдействам е, че един възрастен човек ще трябва да умре на чужда земя, захвърлен между чужди хора, далеч от семейството си и от онези, които обича. Ако е по силите ни да предотвратим това, ще направим всичко, което е възможно. С Божията помощ възрастният човек ще се завърне невредим у дома си.

4

С неизбежното цигаре, стиснато между зъбите и поредната неизменна руска цигара в него, Графа вдигна въпросително вежди при резкия, отчетлив звън на звънеца. Той задържа копчето натиснато, докато някакво неугледно, малко човече, небръснато и само по риза, не се показа от тясното ъгълче зад рецепцията на хотела, приспособено за почивка на нощния портиер. Той беше сънен и още търкаше зачервените си очи. Графа го изгледа с неодобрение и досада.

— Нощните портиери спят през деня — каза той като измерваше с очи човечето, смалило се още повече. В гласа му прозираше смразяваща нотка. — Управителят тук ли е? Казвай, приятелю!

— Управителят? По това време? — Нощният портиер го изгледа вече със зле прикрито високомерие и посочи най-демонстративно часовника, закачен на стената зад него. После отмести изучаващ поглед към Графа, облечен в сив костюм, за да не бие на очи, и сив балтон, реглан. На портиера му бяха нужни секунди, за да огледа новодошлите и очевидно реши да смени тона си. — Управителят спи, елате утре сутринта.

Веднага последва звук от скъсване на плат и вопъл от болка. Графа беше докопал с дясната си ръка портиера. Беше го сграбчил за ризата, която не бе издържала. Вдигнат с лекота във въздуха и проснат върху плота на рецепцията, портиерът пулеше очи от изненада. В тях се четеше панически страх.

Като по някакво чудо в свободната ръка на Графа се появи портфейла му с полицейската карта в него. Без да бърза особено, той доближи картата до очите на подплашеното човече. Като се увери, че я е видяло, разтвори дясната си ръка и го отпусна. Портиерът залитна, опита се да запази равновесие, но не успя, разпери ръце и се стовари върху полицата с прегради за писма, която беше зад гърба му.

— Съжалявам, другарю, ужасно съжалявам — заговори угоднически портиерът като облизваше изсъхналите си устни. Неволно чупеше пръсти, за да скрие вълнението си и заекна: — Аз… аз… не можех да знам…

— Някой друг ли очакваше да се яви по това време на денонощието? — попита Графа вече малко по-меко, но настойчиво.

— Никой, другарю, никой! Наистина никой! Нали вече бяхте тук преди двайсетина минути.

— Да съм бил тук? — Графа вдигна вежди и гласът му издаде учудване, което още повече подплаши заекващия.

— Не, не разбира се, не вие, вашите хора. Аз имам предвид, че… те дойдоха…

— Зная, приятелю, аз ги изпратих — размаха ръка Графа, сякаш да го отпъди и да му попречи да каже нещо излишно. Портиерът пресече бързо фоайето. Рейнолдс стана от пейката до стената, където бе седнал, и прекоси помещението.

— Цяло представление, дори малко ме изплашихте — каза Рейнолдс.

— Такава е практиката — рече скромно Графа, — трябва да си поддържам репутацията. В такива случаи не бива да ги оставяш да гъкнат. Това не вреди, не е зле да ги постресне човек. Чухте ли го как се обръща към мен? „Другарю!“. Същински глупак… Сигурно го чухте какво каза.

— Да, очевидно вашите хора не си губят времето.

— Те са достатъчно експедитивни по свой начин, лишен от всякакво въображение — подчерта Графа. Обиколили са повече от хотелите в града тази нощ. Имат малка вероятност за успех разбира се, но все пак не могат да я пребрегнат. Вашето положение сега е двойно осигурено, тук ще сте многократно по-сигурен за безопасността си, отколкото в дома на Янчи.

Рейнолдс кимна в знак на съгласие, но не каза нищо.

Час и половина бе изминал, откакто Янчи се бе съгласил да му помогне. Заедно с Графа те бяха решили, че веднага трябва да напусне къщата. Беше твърде неудобно и много опасно, ако останеше. Неудобството бе в изолираността на дома и то в място, отдалечено от пътя. Ако тук се появеше непознат в кой да е час на денонощието, а Рейнолдс щеше да бъде принуден все някога да излезе, това щеше да привлече нечие внимание. Освен това къщата беше твърде отдалечена от центъра на града, от големите хотели в Поща, където можеше да се очаква, че ще бъде настанен Дженингс. А най-голямото неудобство беше, че нямаше телефон и трудно щеше да се направи връзка, ако се наложеше.