Последната граница

Той прекъсна внезапно, защото вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Рейнолдс се обърна на стола и скочи като котка, измъкна пистолета и го насочи към непознатия, преди той да е успял да направи и крачка в стаята. От рязкото движение столът на Рейнолдс се разклати и краката му проскърцаха по линолеума. Той наблюдаваше мъжа, без да мигне, като улавяше всяка подробност върху лицето му — пригладените тъмни коси, сресани назад, слабото орлово лице с тънки ноздри и високо чело, тип, който Рейнолдс познаваше добре. Можеше да каже, без да рискува, че ще сгреши, че това е полски аристократ. После погледна Янчи, който стоеше спокойно на мястото си и се усмихваше любезно, и сведе дулото на пистолета надолу.

— Шендрьо беше прав като ме предупреди за вас — промърмори замислено новодошлият, — опасен, много опасен — движите се като змия, която се плъзга.

— Този човек е приятел, добър приятел, господин Рейнолдс, запознайте се с Графа.

Рейнолдс прибра пистолета, прекоси стаята и протегна ръка.

— Възхитен съм, приятно ми е да се запозная — промърмори той, — граф кой?

— Само Граф — рече непознатият и Рейнолдс отново го погледна изпитателно. Имаше нещо, което го смущаваше. Да, това беше гласът. Не можеше да греши. Беше гласът на полковник Шендрьо.

— Няма ли други? — запита Графа и с тези думи гласът му като че ли несъзнателно се измени малко. Сега вече приликата беше абсолютна, а той продължи да говори:

— Мога скромно да кажа, но това е самата истина, малцина са толкова опитни в дегизировката. С лекота мога да направя външността си измамна. Този, когото виждате пред вас сега, господин Рейнолдс, съм аз. Тъй или иначе, почти ви заблудих. Човек, ако умее, пипне тук, пипне там и може да стане неузнаваем. Ето, такъв ме познават в тайната полиция. Сигурно разбирате защо не се разтревожих прекалено от предположението ви, че биха могли да ме разпознаят.

Рейнолдс кимна в знак на съгласие:

— Аз наистина се заблудих. Ама вие тука ли живеете, с Янчи, това не е ли твърде опасно?

— Живея във втория по лукс хотел в цяла Будапеща — увери го Графа. — Тъй, както подхожда на човек от моя ранг. Но като ерген аз естествено трябва да си имам моите, хм, забавления, както казват. Случайните ми отсъствия не предизвикват никакви коментари, в края на краищата и аз съм човек… Съжалявам, че се позабавих малко, Янчи.

— Съвсем не — увери го Янчи, — господин Рейнолдс и аз проведохме много интересен разговор. — Неизбежният за руснаците?

— Неизбежният.

— И господин Рейнолдс беше ли съгласен с всичко?

— Повече или по-малко — усмихна се Янчи. — Не много отдавна и ти беше на същото мнение. И ти ръзсъждаваше като него. — Годините си вървят и ни се трупат, какво да се прави? Помъдряваме. — Графа прекоси стаята до шкафа в далечния ъгъл, който Рейнолдс едва сега забеляза, защото беше в сянка, извади от там бутилка, наля си половин чаша и погледна към Рейнолдс. — „Барак“, кайсиево бренди, вие така бихте го нарекли. Смъртоносно, силно е като бич, домашно.

Докато Рейнолдс го наблюдаваше с учудване и възхищение, той изпи питието, без да си поеме дъх, и отново напълни чашата:

— Както разбирам, още не сте стигнали до задачата?

— Тъкмо стигнах до нея — каза Рейнолдс, отстрани чинията и отпи от виното.

— Вие, господа, може би сте чували за доктор Харолд Дженингс?

Янчи присви очи; — Разбира се, че сме чували, кой не е чувал?

— Чудесно, тогава знаете как изглежда. Възрастен, грохнал мъж на около седемдесет. Късоглед, симпатичен и любезен, типичен разсеян професор. Разсеян във всичко, освен в едно — мозъкът му е като компютър, той е световноизвестен специалист и авторитет в математическата балистика и балистичните ракети.

— Ето значи защо е бил принуден да дезертира при руснаците — промърмори Графа.

— Не е дезертирал — възпротиви се Рейнолдс решително, — така мислят по света, но всички грешат.

— Сигурен ли сте в това? — попита Янчи и се наведе напред на стола си.

— Разбира се, чуйте. По повод отстъпничеството на някакъв британски учен, старият Дженингс се изказал доста остро и неразумно в негова защита. Той осъдил остарелия национализъм и заявил, че всеки човек има правото да живее и да действа съобразно разума, съвестта и идеалите си. Почти незабавно, както и очаквахме, с него се свързали руснаците. Той се противопоставил на предложението им и ги пратил да си вървят в Москва по дяволите. Казал им, че не харесва и техния национализъм. Говорил съвсем общо, не се ангажирал с нищо.

— Как може да сте сигурни в това?

— Сигурни сме, защото имаме запис на целия разговор. Бяхме опасали цялата къща със съответните устройства. По обясними причини никога не извадихме записа на бял свят. А когато Дженингс премина при руснаците, беше вече твърде късно, никой нямаше да ни повярва.

— Очевидно — промърмори Янчи, — след като сте направили записа вие сте махнали „кучето пазач“, успокоили сте се.