Последната граница

— Може би ще кажете, че тези мисли не са нищо друго освен фантазия? И така да е, но в случая аз не боравя с факти, а със съображенията, които руските лидери имат пъпното право да приемат за факти.

Янчи пресуши чашата си, погледна шеговито Рейнолдс и каза:

— Надявам се, че вече започвате да виждате защо не защитавам октомврийските събития и защо не съм взел пряко участие в тях. Предполагам, че започвате да разбирате защо въстанието не успя и се провали. Какво всъщност постигнахме? Репресии — за да се запази кордонът, да се обезкуражат народите в сателитните държави и в собствената страна в случай, че решат да се вдигнат.

— Струва ми се, че най-после виждате безпомощността, предварителната обреченост и безпопезността на въстанието, най-вече заради зле преценените условия и смисъла от него. Единствената последица беше засилването на руските позиции в сателитните държави. Цената на това безумно начинание бяха осакатяването и смъртта на много хиляди унгарци и разрушаването на около 2000 къщи. Наследство от това безумство са днешната инфлация, недоимъкът, сриването на националната икономика, която ще се възстановява с големи усилия. И защо беше всичко това? Нищо подобно не би се случило, ако се действаше с разум.

— Винаги съм казвал: гневът, породен от отчаяние, е сляп. Благородният гняв може да бъде нещо великолепно, но унищожението, което идва след него, е големият му недъг.

Рейнолдс не каза нищо. В момента той преосмисляше всичко, което бе чул. В стаята цареше тишина, но вече не толкова студена, а изпълнена с въпросителни. Единственият звук, който можеше да се чуе, беше поскърцването на обувките на Рейнолдс, който се наведе да си завърже връзките. Докато Янчи разкриваше своята теория, той слушаше внимателно и използва възможността да се облече. Янчи се надигна от мястото си, загаси лампата, отиде до единствения прозорец в стаята, дръпна пердето, за да види какво става навън, после отново го спусна и запали лампата. Той вършеше всичко това без да влага мисъл. Рейнолдс добре схващаше, че бе чисто автоматичен жест, предпазна мярка на човек, който живее от дълго време в опасност. Рейнолдс прибра документите си в портфейла, прибра и пистолета в кобура под мишницата си.

На вратата се почука и влезе Юлия. Лицето и беше зачервено от топлината на печката. Носеше поднос, на който имаше супник със супа и димяща чиния, нарязани на кубчета месо и зеленчуци. Имаше и бутилка вино. Момичето остави таблата на масата.

— Ето ме, господин Рейнолдс — обади се Юлия, — нося две от нашите национални ястия — супа гулаш и токани. Страхувам се, че може би лютите чушки в супата са повече, както и чесънът в токанито. Не знам дали ще са по вашия вкус, но съм ги приготвила така, както ги обичаме ние. — Тя се усмихна, сякаш искаше да се извини. — Какво да се прави, трябваше да стане набързо по това време на нощта.

— Ухае превъзходно — увери я Рейнолдс, — съжалявам само, че ви създадох толкова много неприятности по никое време.

— Свикнала съм — увери го тя. — Обикновено около четири сутринта тук често пристигат гости, омръзнало ми е. Татковите гости идват в най-необичайни часове и не може да не им поднеса нещо.

— Така е — усмихна се Янчи, — хайде сега в леглото, скъпа, доста късно е.

— Приятно ми е да остана до късно, Янчи.

— Не се и съмнявам. — Сивите, помръкнали очи на Янчи грейнаха — В сравнение с обичайните ни гости господин Рейнолдс е хубавец. Едно изкъпване, обръсване, приглаждане на косите и става много представителен.

— Ти знаеш, татко, че това, което казваш, е несправедливо, защо говориш така?

„Не се дава, здраво стои на краката си, помисли Рейнолдс, но цветът на бузите и я издава“.

— Защо да е несправедливо? — попита Янчи. Той погледна към Рейнолдс. — Мечтата на Юлия е светът, който се намира на запад от австрийската граница. Тя с часове може да слуша някой да разказва за живота на Запад, но има някои неща, които не бива да знае, неща, които са опасни за нея, дори и да се досеща за тях. Хайде, скъпа, време е най-после да си лягаш.

— Е, добре — тя послушно стана и неохотно целуна Янчи по бузата, усмихна се на Рейнолдс и напусна стаята.

Рейнолдс се загледа след нея, докато Янчи се пресегна за втората бутилка, счупи печата и я отвори.

— Не се ли тревожите до смърт за нея през цялото време?

— Бог вижда, че е така — отвърна Янчи простичко, — това не е живот за едно младо момиче. А ако ме хванат, почти сигурно е, че ще задържат и нея.

— Не можете ли да я изведете от страната?

— Опитайте! Мога да я преведа през границата още утре без най-малка опасност и затруднение, знаете, че това е по моята специалност, но тя не желае да тръгне. Тя е послушна дъщеря, която уважава родителите си, предполагам, че сте го забелязали, но само до там, докъдето си е предначертала, по-нататък е упорита като муле. Тя знае рисковете, но остава, остава и никога няма да напусне страната, докато не открием майка и и тогава двете да заминат. Но не съм сигурен, че и тогава би заминала…