Последната граница

— Защо? Ще ви кажа защо. — Янчи направи опит да се усмихне, вдигна ръка, приглади белите си коси и продължи. — Аз не съм толкова стар, колкото изглеждам заради побелялата си глава, не е така, момчето ми, но съм достатъчно възрастен, за да се самоубивам — безполезен акт, един може би величествен, но празен жест. Направих опит да разубедя хората да не предприемат отчаяни действия, преди да са изчерпани другите възможности, но напразно. Самоубийството оставих за младежите, за безразсъдните, за романтиците, за безотговорните, които не мислят за последиците. Оставих го на негодуващите справедливци, които, заслепени, не могат да видят нищо друго, освен справедливостта на собствената си кауза. Вдигнах ръце и оставих да действа сляпата ярост, която омагьосана от сиянието на собствения си блясък, не мислеше за онова, което можеше да стане. Оставих да действат поетите и мечтателите, онези, които обръщат очи назад и се възхищават от славата на рицарството, на онези, чиито видения ги теглеха напред към златния век, който трябва да воюват за утрешния ден. Но аз съм достатъчно трезв, за да се ръководя от условията на днешния ден. — Янчи сви рамене и добави: — Може би от историята знаете за „Летящия отряд“, дядо ми се е сражавал в него. Сигурно сте чували коментарите — „атакува внезапно и мълниеносно, но това не е война“. Точно така стои въпросът и с нашето Октомврийско въстание.

— Красиви думи — отбеляза Рейнолдс хладно, — това наистина са красиви думи, но съм сигурен, че унгарският младеж, намушкан в стомаха с руски щик, едва ли се е чувствал по-добре от тях.

— Извинявайте, господин Рейнолдс, твърде стар съм, за да се засегна — каза Янчи с нотка на тъга в гласа си, — твърде стар съм, за да вярвам в насилието, освен когато то е последният изход. Последна надежда на отчаянието, когато всички пътища са изминати. Освен това, господин Рейнолдс, няма нищо по-безполезно от насилието, няма нищо по-безмислено от убийството. И какво право има всеки от нас да отнеме живота на други? Ние сме деца на един и същи баща, братя сме. Не мога да мисля, че братството може да бъде пренебрегнато и омаловажено от нашия Бог.

— Говорите като същински пацифист — отбеляза Рейнолдс почти грубо, — като пацифист преди да коленичи и да се остави грубият ботуш да го смаже в калта. Него, жена му и децата му.

— Не съвсем, господин Рейнолдс, не съвсем — каза Янчи меко, — аз не съм такъв, какъвто бих желал да бъда. Само да посмее някой да докосне с пръст моята Юлия, ще загине моментално.

За миг Рейнолдс долови някаква искра, която може би беше само плод на въображението му, но имаше някакъв огън, който тлееше в глъбините на тези помръкнали очи. Изведнъж Рейнолдс си спомни всичко, което полковник Макинтош му бе разказвал за този фантастичен човек, и се почувства засрамен.

— Но вие казахте, вие току-що ми разказахте, че…

— Аз само ви разказах защо не взех участие във въстанието. — Янчи сега отново беше любезен както обикновено. — Аз не съм за насилието, ако има други начини и възможности за решаване на проблемите. И още нещо — моментът тогава не бе подбран сполучливо. И още — аз не мразя руснаците, дори ги харесвам, не забравяйте, господин Рейнолдс, че самият аз съм руснак, по-точно украинец, но почти руснак. Въпреки че много от моите съграждани не биха казали така.

— Вие харесвате руснаците? И дори смятате, че те са ваши братя? — Рейнолдс не успя да се сдържи и поне от възпитание да се опита да замаскира по някакъв начин негативизма в своя въпрос. — След всичко, което сториха на вас и на семейството ви?

— Срещу себе си имам едно чудовище и аз изтърпявам присъдата си. Любовта към враговете ни остава там, където е — между кориците на Библията, и само ненормалният би имал смелостта, арогантността или глупостта да отвори страниците и да приложи този принцип в живота. Лудият, само лудият би го направил, но без такива луди нашият Армагедон сигурно щеше да дойде. — Янчи смени тона: — Аз харесвам руския народ, господин Рейнолдс, той е симпатичен и привлекателен, весел и приветлив, когато го опознаеш. Няма по-дружелюбни хора на земята от руснаците, но те са наивни, те са много млади, като децата. И като децата са пълни с приумици. Своеволни са и примитивни, а и малко жестоки, също като всички малки деца. Прощават и не се боят от страданието, но заедно с наивността и младенчеството им не забравяйте, че те изпитват велика любов към поезията, музиката, танца, песните и народните приказки, балета и операта. Сравнен с тях, средният човек от Запада изглежда духовно мъртъв, духовно нищ.

— Но те са брутални, същински варвари, човешкият живот за тях няма никаква стойност — намеси се Рейнолдс.

— Кой би могъл да отрече това? Може и да е така, но не забравяйте, че такъв е бил и западният свят в политически младенческата си възраст, в каквато е народът на Русия сега. Те мразят и плашат Запада, защото им е заповядано да го мразят и застрашават, но и нашите демокрации действат точно по същия начин.

— За Бога! — Рейнолдс смачка цигарата си с яден жест. — Опитвате се да ми кажете, че…