Последната граница

— Когато спряхте на улица „Андраши“? — кимна Рейнолдс. — Тогава ме погледнахте някак много особено.

— Така е, тогава ми хрумна мисълта, че вие може да сте също от тайната полиция, нарочно пуснат след мен и затова нямате причина да се страхувате от посещението на улица „Андраши“. Ще ви се изповядам. Тогава ми се стори, че много съм сгрешил, загдето тази мисъл не ми е дошла по-рано. Както и да е, вече ви казах, че имах намерение да ви закарам в една секретна квартира, където да ви затворя. Стори ми се, че вие изведнъж разбрахте какво подозирам, ясно е, че не можех при това положение да ви оставя жив. Но вие не казахте нищо, а и поведението ви ми подсказа, че поне не сте подставен да ме проследите… Янчи, може ли да ме извиниш за няколко минути? Знаеш защо.

— Разбира се, но не се бави. Господин Рейнолдс не е бил целия този път от Англия, за да стърчи на моста „Маргит“ и да хвърля дребни камъчета в Дунава. Той има да ни разказва доста неща.

— Но това е само за вашите уши — каза Рейнолдс, — такова е указанието на полковник Макинтош.

— Полковник Шендрьо е моята дясна ръка, господин Рейнолдс.

— Е, щом е така, добре. Но ще говоря само пред вас двамата. Шендрьо кимна, поклони се и излезе от стаята. Янчи се обърна към дъщеря си:

— Ако обичаш, донеси бутилка вино, Юлия. Струва ми се, че ни остана бутилка „Виланьи фурминт“.

— Ще отида да проверя. — Тя се обърна и понечи да излезе от стаята, но Янчи я повика.

— Един момент, скъпа. Господин Рейнолдс, кога ядохте за последен път?

— В 10 часа тази сутрин.

— Трябва да сте прегладнял. Ще приготвиш ли нещо, Юлия?

— Ще видя какво мога да поднеса, Янчи.

— Благодаря, но първо виното. Имре — обърна се той към младежа, който се разхождаше непрекъснато в дъното на стаята, — наобиколи покрива, виж дали е чисто. Шандор, номерата на колата — изгори ги и сложи нови.

— Да ги изгори ли? — попита Рейнолдс, когато Шандор напусна стаята. — Как е възможно това?

— Имаме си достатъчно резервни номера — усмихна се Янчи. — Изработени са безупречно, както всички други, но са от дърво и горят прекрасно… А, ти намери „Виланьи“?

— Последната бутилка. — Косите на момичето сега бяха сресани и прибрани. Беше усмихната, привлекателна и искрено любопитство личеше в очите, когато погледна Рейнолдс. — Ще почакате ли двайсетина минути, господин Рейнолдс?

— Щом се налага — засмя се Рейнолдс. — Няма да е лесно.

— Ще свърша, колкото е възможно по-скоро — обеща тя. Щом Юлия напусна стаята, Янчи счупи печата на бутилката, отпуши я и наля студено бяло вино в двете чаши.

— За ваше здраве, господин Рейнолдс, успех!

— Благодаря ви — отпи бавно и с удоволствие от виното Рейнолдс. Той не можеше да не си припомни как устата и гърлото му преди малко бяха пресъхнали, но това беше отминало! Нещата се бяха развили неочаквано успешно. Рейнолдс кимна към единствената украса в тази твърде мрачна и изоставена стая — една фотография със сребърна рамка върху бюрото. — Изключителна прилика с дъщеря ви. Имате опитни фотографи тук, в Унгария.

— Сам съм я правил — усмихна се Янчи. — Наистина ли приликата е голяма? Така ли мислите? Хайде, кажете искрено мнението си. Винаги съм се интересувал от степента и дълбочината на човешката способност да възприема подробности.

Рейнолдс хвърли поглед към Янчи. Беше изненадан. Отпи от чашата си и, потънал в мълчание, започна да изучава снимката. Съсредоточи вниманието си върху различните детайли — русата къдрава коса, гладките, подчертани вежди над големите проницателни очи. Високите славянски скули, извити надолу в широка дъга, усмихващите се сочни устни, закръглената брадичка над тънката изящна шия. „Забележително лице, помисли той, образ, пълен с характер, пламеност и жизнерадост. Жар и енергия за живот. Лице, което се помни…“

— Е, господин Рейнолдс, какво ще кажете? — подкани го любезно Янчи.

— Трябва да и се отдаде дължимото — отбеляза Рейнолдс. Той се поколеба, страхувайки се от предположението си. Погледна към Янчи и инстинктивно разбра колко безмислено би било да се опитва да измами мъдростта на тези уморени очи. — Почти може да се каже, че е тя.

— Да?

— Да, структурата на костите, формата и всички подробности на лицето, дори усмивката са съвсем същите, но в тази снимка има нещо повече. Бие на очи повече житейски опит, мъдрост, по-голяма зрялост. Може би след две или три години и дъщеря ви ще изглежда точно така. Тогава това ще е истинската и снимка. Тук има нещо, което сте уловили сякаш от бъдещето, не знам как сте го постигнали.

Янчи го погледна, усмихна се доволно и каза:

— А, работата е съвсем проста, тази фотография не е на Юлия, а на съпругата ми.

— На съпругата ви? Боже господи, каква изключителна прилика! — Рейнолдс спря и се помъчи бързо да си припомни дали с това, което току-що произнесе, не бе направил някакъв гаф. Реши, че не е казал нищо, с което да засегне събеседника си, и продължи: — Съпругата ви сега тук с вас ли е?

— Не, не е тук. — Янчи постави чашата си на бюрото и започна да я върти между пръстите си. — Страхувам се, че не знаем къде е тя сега.