Последната граница

Рейнолдс се отпусна на стола и се загърна плътно с одеялото. Отчаяно, почти насила, се опитваше да мисли безпристрастно. Помъчи се да приведе в ред калейдоскопичната вихрушка от смътни, противоречиви мисли, които препускаха в съзнанието му. Не можеше да преодолее първата нерешима задача, пред която се изправи — присъствието на човек като този, в една дяволска организация като тайната полиция. Тогава дойде последният шок и почти веднага след това и отговорът на проблема.

Вратата се отвори със замах и някакво момиче влезе в стаята. Рейнолдс знаеше, че тайната полиция не само имаше свое собствено женско попълнение, но там се открояваха и най-опитните, изпълнени с демонско въображение мъчителки. В случая обаче и най-разюзданото въображение не би могло да включи новодошлата в категорията на тези жени. Тя беше малко под средния ръст, с младо, свежо, невинно, недокоснато от покварата лице. Придържаше плътно с ръце шала си около раменете, русите и коси, с цвят на зряла ръж, се спускаха свободно върху плещите и. С кокалчетата на едната си ръка още разтриваше сънените си очи, сини като метличина. Когато заговори, гласът и беше тих и малко пресипнал, като на човек, който току-що се е събудил. Гласът и беше мек и музикален, в него звучеше някаква нотка на строгост.

— Защо стоите до толкова късно и разговаряте, вече е един часа сутринта, даже минава един, искам да поспя. — Изведнъж тя съзря купчината дрехи върху масата, огледа се наоколо и зърна Рейнолдс, седнал на стола, загърнат само с едно старо одеяло. Очите и се разшириха от учудване и тя несъзнателно отстъпи назад. Загърна се още по-плътно с шала, който бе наметнала. — Кой, кой за Бога, е този човек, Янчи?

3

— Янчи! — Против волята си Майкъл Рейнолдс скочи на крака. За пръв път, откакто бе попаднал в ръцете на унгарците, маската на преднамерено спокойствие и безразличие изчезна, очите му заблестяха от вълнение и надежда, която смяташе, че бе загубил завинаги. Направи няколко крачки към момичето, като сграбчи здраво одеялото, с което беше загърнат, защото почувства, че то му се изплъзва и може да падне на пода. — Не казахте ли Янчи? — попита той.

— И какво от това? Какво ви става? Какво искате? — Момичето започна да отстъпва, докато Рейнолдс пристъпваше възбудено към него, но беше принуден да спре, защото помежду им застана внушителната маса на Шандор, който го докопа за ръката. При тази успокояваща защита опасенията върху лицето на момичето изчезнаха. Погледна към Рейнолдс сериозно и кимна. — Да, Янчи казах.

— Янчи! — Рейнолдс повтаряше и преповтаряше бавно името, като човек, който изпитва сладост от всеки звук, който отчаяно иска да повярва в нещо, но не е в състояние да увери самия себе си. Започна да се разхожда из стаята, надеждата и противоречивото съмнение се отразяваха в очите му, той пристъпи към мъжа с обезобразените ръце.

— Името ви е Янчи, нали? — отправи бавно въпроса си Рейнолдс. Неверието или може би невъзможността да приеме нещо, което му се струваше невероятно, бе изписано в израза на лицето му.

— Да, наистина се казвам Янчи — отвърна възрастният мъж спокойно и уверено.

— Едно, четири, едно, четири, едно, осем, две. — Рейнолдс гледаше към него, без да премигне, затаил дъх да открие и най-малката следа на утвърдителен отговор и потвърждение на предположението си, — така ли е?

— Какво да е така, господин Бул?

— Ако името ви е Янчи, то номерът е 1414182 — повтори Рейнолдс. Внимателно, без да срещне съпротива, той хвана обезобразената лява ръка, отмести маншета на ризата от китката и се вгледа в тъмната, виолетова татуировка. 1414182 — числото се виждаше ясно, безупречно, сякаш бе нанесено същия ден.

Рейнолдс седна на ръба на бюрото, хвана пакета с цигари, който беше там, и изтръска една. Шендрьо запали клечка кибрит и му я поднесе, Рейнолдс кимна с благодарност. Съмняваше се дали сам би успял да запали цигарата си, ръцете му трепереха и не можеше да ги контролира. Съскането на запалената клечка прозвуча странно шумно във внезапната тишина, която бе настъпила в стаята. Янчи пръв наруши мълчанието.

— Вие, изглежда, знаете нещо за мен — подсказа любезно той.

— Зная доста, наистина — Рейнолдс постепенно превъзмогна вълнението, което изпитваше, отново възвърна равновесието на духа си. Поне външно вече изглеждаше напълно успокоен. Огледа стаята, погледна към Шендрьо, към Шандор, към момичето и младежа с живите, изразителни и малко нервни очи. По лицата на всички беше изписано очакване и някакво леко объркване. — Тези ваши приятели ли са? Можете ли да им имате абсолютно доверие? Знаят ли те кой сте вие? Имам предвид знаят ли наистина кой сте?

— Да, те знаят, можете да говорите свободно — подкани го мъжът.