Последната граница

— Той ме удари — започна да обяснява Шандор с тон, сякаш се извиняваше за нещо нередно, което самият той е направил. — Опитен е, знае как и къде да удари и удря здраво.

— Той е опасен човек — каза Шендрьо, — нали те предупредих?

— Да, при това е и хитър и сръчен, като дявол, успя да ме заблуди — оплака се Шандор.

— Голяма работа, че са те ударили, било е от отчаяние — каза сухо мъжът зад бюрото. — Не се оплаквай, Шандор. Ако някой очаква смъртта да го порази изненадващо, не държи сметка за последиците… Е, добре, господин Бул, няма ли най-после да кажете истинското си име?

— Вече го казах на полковник Шендрьо — отговори Рейнолдс. — Ракоши, Лайош Ракоши. Спокойно мога да измисля дузина най-различни имена, за да си спестя излишни страдания, но не бих могъл да докажа правото да нося нито едно от тях. Единственото, което съм в състояние да докажа е, че истинското ми име е Ракоши.

— Вие сте смел човек, господин Бул — мъжът зад бюрото поклати глава, — но в тази къща ще разберете скоро, че смелостта е безполезна, за да разчитате на нея. Опрете ли се на нея, ще се сринете на прах под собствената и тежест. Единствено истината ще ви е от полза. Моля, името ви.

Рейнолдс замълча преди да отговори. Той беше уплашен и в същото време озадачен. Ръцете приковаваха вниманието му, не можеше да откъсне поглед от тях, беше съзрял някаква татуировка от вътрешната страна на китката. От разстоянието, на което се намираше, му се стори, че там е нарисувана цифрата „2“, но не беше съвсем сигурен. Беше озадачен, защото имаше твърде много неясноти и уловки в онова, което ставаше. Всичко беше твърде различно от представите му за унгарската политическа полиция. За нея той бе чел и му бяха разказвали достатъчно подробности. Имаше някаква въздържаност, нещо като сдържана любезност в отношенията към него. Трудно му беше да си го обясни. Знаеше обаче, че котките обичат да си играят с мишките, преди да се нахвърлят върху тях за решителния, смъртоносен удар. Може би и към него сега прилагаха някакво изтънчено подкопаване на решителността му да издържи. Така щеше да се окаже неподготвен за жестокия удар, когато му дойдеше времето. Рейнолдс не можеше да си обясни защо страхът му постепенно бе започнал да се уталожва. Напротив, той би трябвало да расте, защото подсъзнателно разбираше какво го очаква и не можеше да не държи сметка за това.

— Ние очакваме, господин Бул.

Рейнолдс не можеше да открие и най-незначителна следа на престорено търпение в гласа.

— Аз мога да кажа само истината и вече го направих.

— Много добре тогава. Свалете си дрехите, всичките до една.

— Не! — Рейнолдс хвърли бърз поглед наоколо, но Шандор се бе изправил между него и вратата. Погледна назад, там беше полковник Шендрьо с изваден пистолет. — Проклет да бъда, ако го направя.

— Не ставайте глупав — гласът на Шендрьо прозвуча малко уморено и изпълнен с досада. — В ръцете си държа оръжие, пък и Шандор ще ви съблече насила, ако е необходимо. Той може да направи това много ефектно. Има си свой метод за разсъбличане на хора — дере саката и ризите наполовината откъм гърба и ги смъква направо. Няма ли да е по-удобно за вас сам да свършите тази работа?

Рейнолдс се примири, свалиха му белезниците и той набързо съблече всичките си дрехи, които струпа на купчина до краката си. Стана му студено и започна да трепери. Погледна ръцете си, лактите му бяха отекли, със синкаво-червени петна, личеше си къде здравите пръсти на Шандор като менгеме бяха притискали и дълбали в плътта му.

— Шандор, донеси дрехите тук — нареди мъжът зад бюрото. Той погледна към Рейнолдс и му каза: — Има одеяло на стола до вас.

Рейнолдс го погледна изненадано. Ето защо го накараха да се съблече. Щяха да търсят по дрехите му фирмени етикети може би. Но всъщност не това го беше изненадало. Онова, което му направи впечатление, беше любезността да му предложат одеяло в тази студена нощ. Ето удивителното, което не отговаряше на представите му. Той затаи дъх и напълно забрави това, за което мислеше в момента. Мъжът зад бюрото се изправи и го заобиколи с твърда крачка, за да разгледа дрехите.

Рейнолдс беше много опитен в преценките си за характера на хората по израза на лицата им. Специално беше тренирал това, разбира се, че и грешеше, грешеше често, но никога фатално. Знаеше, че и сега не греши. Лицето на непознатия вече беше осветено напълно. То беше толкова различно по въздействие от ужасните му ръце, които бяха сами по себе си знак за богохулствено посегателство върху божието творение. Лицето беше набраздено с дълбоки бръчки и изглеждаше уморено. То бе на човек на средна възраст, но гъстата снежнобяла коса лъжеше и го състаряваше. Върху лицето беше изписан опитът от преживяното, върху него се четеше следата на такива страдания, каквито Рейнолдс не можеше и да си представи. Той не беше виждал досега подобно лице, което излъчваше толкова доброта, човечност, търпимост и много мъдрост. То бе лицето на мъж, видял и преживял много, но в чиито гърди все още туптеше сърцето на дете.