Последната граница

Все още чувството на призрачна нереалност, на самота и обреченост владееше Майкъл Рейнолдс. Той знаеше къде се намира, беше наясно, че времето му изтича. Беше започнал да разбира какво имаше предвид полковник Шендрьо, когато говореше за манталитета на народа, живял толкова продължително редом с терора и смъртта. Рейнолдс знаеше, че ако някой друг беше направил пътуване като неговото, нямаше да преживява същите чувства. Равнодушно и с почти безпристрастен академичен интерес той гадаеше колко дълго би издържал на мъченията. Какви ли дяволски начини за разрушаване на човешката личност биха приложили, за да го съкрушат?

Мерцедесът забави хода си. Тежките му гуми скърцаха по замръзналата киша на улицата. Въпреки волята си да подтисне внезапно обзелото го чувство, въпреки защитната броня, която си бе изработил с годините, Рейнолдс почувства как го докосва страхът. За пръв път изпита сковаващата му прегръдка. Устата му пресъхна, сърцето му се сви, усети го как бие тревожно и силно. Някаква тежест стегна гърдите му и въпреки усилията, които полагаше, за да отхвърли неприятното усещане, стомахът му се сви от остра, режеща болка. Все пак външно се владееше, лицето му с нищо не издаваше емоциите, които го бяха обзели. Рейнолдс знаеше, че полковник Шендрьо го наблюдава непрекъснато. Беше наясно, че ако наистина е невинен гражданин на Будапеща, както твърдеше, щеше да е уплашен и следите на страха щяха да бъдат изписани върху лицето му, но той не можеше да си го позволи. Не защото бе невъзможно да му се случи. Просто имаше предвид зависимостта между израза на лицето, мисълта и състоянието на духа. За да се изрази страх, не е необходимо човек наистина да се страхува: но да не се покаже страх, когато си уплашен и се бориш отчаяно да го преодолееш, това можеше да бъде фатално… Като че ли полковник Шендрьо четеше мислите му.

— Вече не се съмнявам, господин Бул, просто съм сигурен, че знаете къде се намираме.

— Естествено — Рейнолдс се постара гласът му да прозвучи уверено, — оттук съм минавал хиляди пъти.

— Защо не сте искрен, господин Бул? Вие никога през живота си не сте минавали оттук, но започвам да се съмнявам дали и най-способният служител на Градската градоустройствена служба би могъл да начертае толкова точна карта на Будапеща, каквато вие бихте могли — каза полковник Шендрьо спокойно, с нотка на възхищение в гласа. Той спря колата и добави: — Познавате всяко място, сякаш наистина сте живели дълги години и сте дишали въздуха на този град.

— Вашето Главно управление — кимна Рейнолдс към масивната сграда на 50 ярда по-нататък от другата страна на улицата.

— Съвършено вярно, господин Бул, там е мястото, където не се съмнявам, че ще получите хистеричен припадък и ще стенете, разтреперан от ужас, както всички останали. Или няма да се предадете на страха? Може би сте напълно лишен от чувството за страх? Завидно, прекрасно качество! Не, господин Бул, признайте си, страхувате се, но сте жестоко и безмилостно трениран и съумявате да изключите външните прояви на това самоубийствено чувство. И в двата случая, драги приятелю, сте осъден. Вие сте съвършен човек. Разбира се, че не сте мръсен фашистки шпионин, както ви нарече нашият полицейски приятел, без съмнение обаче сте шпионин.

Полковникът погледна часовника си, после загледа Рейнолдс с нескриван интерес, сякаш се опитваше да прочете в душата му, и продължи:

— Вече е полунощ, това е времето, в което ние работим най-добре и най-резултатно. Няма да сбъркам ако кажа, че за вас най-резултатна ще е обработката в една специална, звукоизолирана стая, дълбоко под равнището на улицата. Не тук, на друго място. Само трима офицери от тайната полиция знаят за съществуването и.

Полковник Шендрьо отново погледна многозначително Рейнолдс и потегли с колата. Вместо да спре пред сградата на политическата полиция, той я подмина и взе остър завой наляво. Изминаха стотина ярда по неосветена улица, после полковникът спря, само колкото да завърже очите на Рейнолдс. Десетина минути по-късно, след много завои и обиколки, Рейнолдс напълно загуби ориентация. Очевидно това беше и целта на пътуването със завързани очи, защото скоро престана да схваща посоката, която следват, и местата, през които минават.

В края на пътуването Рейнолдс усети как мерцедесът се друсна тежко на няколко пъти, спусна се бавно по някаква наклонена рампа и навлезе в затворено пространство. Чу се глухият удар на колата в стената и моторът стихна. Някаква тежка метална врата се затръшна. Миг по-късно вратата откъм страната на Рейнолдс се отвори и чифт ръце се заеха да го освободят от оковите, които не му позволяваха да излезе от колата. Същите ръце провериха дали белезниците са заключени добре, помогнаха му да се измъкне и снеха превръзката от очите му.