Последната граница

Рейнолдс премигна и се огледа. Намираха се в обширен гараж, без прозорци и с тежка метална врата, току-що заключена зад тях. Ярката светлина, която струеше от лампата на тавана, отразена от боядисаните в бяло стени, го заслепяваше след тъмнината на нощното пътуване със завързани очи. В далечния край на гаража имаше друга, полуотворена врата, която водеше към някакъв силно осветен коридор, също боядисан изцяло в бяло. В ослепителната си белота той изглеждаше някак зловещо, като неделимо допълнение на стаите за разпити и мъчения, към които вероятно водеше.

Все още изправен до мерцедеса, между Рейнолдс и вратата стоеше мъжът, който очевидно го бе освободил от оковите и сега го държеше за ръката. Рейнолдс го погледна крадешком, с любопитство. Това, което най-много се хвърляше на очи, бяха ръцете му. С такива ръце тайната полиция нямаше защо да се осланя на някакви други инструменти за мъчение. Огромни, неимоверно големи, те спокойно биха могли да разкъсат всеки затворник на части — бавно и методично, парче по парче.

Рейнолдс с един поглед прецени — мъжът беше нисък и тумбест, почти деформиран. Раменете над огромния му като бъчва гръден кош бяха най-широките и масивните, които някога бе виждал. Непознатият тежеше сигурно най-малко 250 либри. Лицето му беше недодялано, грозновато, с широк нос, който някога е бил чупен. Изразът върху това лице обаче беше невинен, без следа от каквато и да е поквара. В него нямаше нищо животинско, което да отблъсква. Обратно — от пръв поглед този човек внушаваше дружелюбна и приятна грозота. Рейнолдс не можеше да бъде подведен. От опита, придобит в професията си, знаеше, че лицето не означава нищо. Най-безскрупулния, безмилостен и коравосърдечен човек, когото някога бе виждал, бе един немски шпионин с толкова трупове зад гърба си, че трудно би ги изброил, а лицето му бе като на момче от църковен хор.

Полковник Шендрьо излезе от мерцедеса и затръшна вратата, упъти се към Рейнолдс и към мъжа, който го държеше за ръка. Когато се присъедини към тях, кимна с глава и каза:

— Имаме си гостенин, Шандор. Малко канарче, което ще ни попее веднага, още преди да се е съмнало. Шефът легнал ли си е?

— Чака те в кабинета си. — Гласът на мъжа беше точно такъв, какъвто можеше да се очаква — нисък, гръмогласен, тътнещ и гърлен.

— Прекрасно, ще се върна след няколко минути, пази нашия приятел тук. Не го изпускай от очи, внимавай, подозирам, че е много опасен човек.

— Ще го пазя — обеща Шандор, сякаш го измерваше от главата до летите, за да се увери дали наистина е толкова опасен. Изчака, докато Шендрьо с чантата и документите на Рейнолдс в ръка излезе през вратата към коридора, след това се опря лениво на белосаната стена и кръстоса ръце на гърдите си. По някое време рязко се оттласна от стената, на която се беше опрял. Пристъпи към Рейнолдс и като го изгледа изпитателно каза:

— Не изглеждаш добре.

— Добре съм, нищо ми няма — прозвуча гласът на Рейнолдс, съвсем пресипнал. Дишането му беше бързо, задъхано и повърхностно. Чувстваше, че краката му се подгъват. Всеки момент можеше да се олюлее и да се свлече долу. Вдигна вдървените си ръце към дясното си рамо и така, както бяха оковани в белезници, се опита да разтрие, доколкото може, врата си:

— Главата ме боли, най-много в тила — добави той. Шандор направи още една крачка напред, но след това, без да се колебае, се доближи бързо до него, защото забеляза как очите му се обръщат, докато се покаже бялото. Рейнолдс политна да падне напред, тялото му се завъртя леко наляво, можеше да се нарани лошо, дори да се убие, ако хлопне незащитената си глава в бетонния под. Всичко стана за части от секундата. В последния миг Шандор се хвърли напред и успя точно навреме да посрещне падащото тяло и да омекоти сблъсъка.

Точно тогава Рейнолдс удари Шандор силно — така, както не беше удрял никога преди това в живота си. Свит на кълбо, като задействан от пружина, натегната до краен предел, Рейнолдс се изви мълниеносно от ляво на дясно и с протегнатите си, оковани в белезници ръце, нанесе отчаян, покосяващ удар, в който вложи цялата сила на раменете и на ръцете си. Ръбовете на двете длани, притиснати силно една до друга, поразиха открития врат на нещо неподозиращия Шандор. Жестокото попадение улучи точно костта на долната челюст и ухото му и той политна като дънер на току-що отсечено дърво. Рейнолдс простена от болка, защото почувства, че малките му пръсти са като счупени.

Беше приложил една хватка от джудо, една смъртоносна хватка, която би убила на място мнозина, други биха останали парализирани и в безсъзнание за часове, това Рейнолдс знаеше от практиката. Шандор обаче само изсумтя, разтърси глава, сякаш да проясни мозъка си, и се подготви да неутрализира всеки друг опит на Рейнолдс да използва краката или коленете си за нова атака.

Междувременно Рейнолдс се беше изправил на крака, но Шандор го бутна и го притисна към мерцедеса.