Последната граница

— Виждал съм толкова много съотечественици, господин Бул, отиващи като вас на мъчения и явна смърт, повечето от тях са като парализирани. Те предварително са поразени от ужасите за предстоящото и плачат безутешно, чувстват се смазани. Трябва да ви кажа, че на пръсти се броят онези, които при подобни обстоятелства изпадат в ярост, готови са да ви разкъсат. Какво да кажа за вас, не е възможно да ви причисля към нито една от двете категории. Вече споменах — има нещо, с което господарите ви не са наясно. Вие сте невъзмутим, не проявявате никакви емоции. Като ви наблюдава човек отстрани, остава с впечатлението, че през цялото време преценявате, пресмятате, планирате как да постъпите. Вие просто сте свръхуверен в собствените си сили и възможности да извлечете максимална изгода от най-малкия шанс, който би възникнал. За миг не се отпускате, не издавате умората си и нетърпението да чакате да се открие някаква, макар и най-нищожна възможност за вас. Ако бяхте някой по-незначителен човек, както повечето от хората, които ни заобикалят в живота, щеше да е многократно по-трудно да ви уличат.

Полковникът изведнъж спря да говори, протегна ръка и загаси единствената светлина в колата. Едва очите на Рейнолдс привикнаха с тъмнината и се дочу тихото бръмчене от мотор на приближаваща се кола. Шендрьо вдигна стъклото от своята страна, припряно взе цигарата от Рейнолдс и я смачка на пода с обувката си. Не каза нищо и не помръдна, докато приближаващата кола, едва забележима като мъгляво призрачно петно, профуча край тях и изчезна на запад с мъждукащите си светлини и приглушеното свистене на гумите по затрупания със сняг път. Веднага, щом колата се загуби от погледа им, полковник Шендрьо запали мотора, извърши сръчна маневра, обърна мерцедеса и свърна отново по магистралата. Поеха по пътя към Будапеща. Голямата мощна кола се понесе, със скорост почти на границата на безопасността, по неравния, навят със сняг и заледен на места път. Снегът продължаваше да пада плътно като пелена пред колата. Чистачките работеха непрекъснато, за да осигуряват необходимата видимост.

* * *

Изтече повече от час и половина преди да стигнат предградията на Будапеща. Това беше дълго и уморително пътуване на едно разстояние, което при нормални условия биха изминали за двойно по-малко време, но снегът — бели, танцуващи като перца във въздуха снежинки, от време на време се извиваше в бурни вихрушки, после се превръщаше в плътна завеса, през която трудно проникваха светлините на предните фарове. Постепенно той бе станал влажен и тежък и това беше забавило движението на мерцедеса. На места, поради натрупаните преспи, трябваше да карат съвсем бавно и чистачките не смогваха да разчистват снега, който се струпваше на заледени буци по средата и в краищата на предното стъкло. Много пъти се налагаше полковник Шендрьо да слиза и да го почиства, чистачките отказваха да действат.

Накрая, няколко мили преди покрайнините на града, полковникът отново изостави магистралата и навлезе в някакви тесни пътища с много завои. На много места снегът ги покриваше, дълбок и недокоснат. Границите между платното и канавките се губеха и това създаваше сериозна опасност да затънат. Очевидно те минаваха първи по тези пътища, след като бе завалял снегът. Въпреки съсредоточеното внимание, с което полковник Шендрьо трябваше да кара, за да не пропаднат, той не пропускаше често да хвърля поглед към Рейнолдс. Неотслабващата бдителност на този човек беше нечовешка и това караше спътника му да се удивлява.

Рейнолдс не можеше да си обясни защо полковникът беше изоставил главния път. Още повече не намираше обяснение и на странния факт, че преди това бяха свърнали настрана от магистралата и бяха поспрели там за малко. Онова, което се бе случило, подсказваше на Рейнолдс, че полковникът се беше постарал да избегне срещата с голямата полицейска кола, профучала край тях по пътя за Комарно. Сега очевидно той се стараеше да заобиколи и да избегне полицейските постове по централните пътища към Будапеща, за които го бяха предупредили още във Виена. Фактите бяха такива — причините за действията обаче бяха неясни. Рейнолдс нямаше време за пилеене да обмисли всичко това. Имаше си достатъчно собствени грижи и само най-много десетина минути на разположение.