Последната граница

— Трагичен епизод в живота ви, сигурен съм. Свалям шапка, изпълнен с тихо съчувствие към вас заради сполетялото ви нещастие. Нали разбирате, казано метафорично. И така, претендирате, че истинското ви име е Лайош Ракоши? Наистина популярно име.

— Съвсем обикновено, но то е истинското ми име. Лесно можете да го откриете заедно с рождената ми дата, адреса, датата на женитбата ми, всичко, което ви интересува, в регистрите.

— Спестете ми го — Шендрьо направи театрален жест на протест, — не се и съмнявам. Никак няма да се учудя, ако ми покажете самия чин, на който някога още като момче сте дълбали инициалите си. И да ме запознаете с жената, която някога е била онова малко, миловидно момиченце, на което сте носили чантата след училище. С нищо такова не можете да ми направите особено впечатление. Онова, което всъщност ме кара да немея от удивление, е изключителната грижа, с която вашите началници са ви тренирали до съвършенство за изпълнението на някаква задача, която са имали наум. Струва ми се, че до ден днешен не съм срещал подобен случай.

— Разправяте басни, полковник Шендрьо. Аз съм просто един най-обикновен гражданин, унгарец, жител на Будапеща. Мога да го докажа безспорно. Е, наистина имам фалшиви австрийски документи, но майка ми умираше и аз бях готов да проявя неблагоразумие и да посрещна всякакъв риск, за да бъда при нея в последния и час. Не съм извършил никакво престъпление срещу страната си. Естествено вие лесно можете да установите това. Ако исках, можех да остана на Запад, но, както виждате, връщам се. Тук е страната ми, в Будапеща е домът ми и ето, че се връщам.

— С една дребна поправка — промърмори Шендрьо с нотка на досада в гласа си, — вие не се връщате в Будапеща. Вие отивате там и по всяка вероятност за пръв път в живота си.

Той погледна Рейнолдс право в очите и, без да мигне и да промени израза на лицето си, изрече бързо: — Обърнете се!

Рейнолдс се обърна неволно, но беше късно, защото си даде сметка, че полковникът беше казал това на английски. Предварително не беше доловил нищо, нито в погледа, нито в тона, с който говореше Шендрьо за да се издаде, че му готви клопка. Рейнолдс се възви бавно напред и израз на досада се изписа върху лицето му.

— Детски трик, аз говоря добре английски — сега той заговори на полковника на английски, — защо трябва да го крия? Уважаеми господин полковник, ако живеете в Будапеща, не може да не ви е известно, че в нашия град има най-малко 50 000 души унгарци, които говорят сносно английски език, защо трябва на нещо толкова обичайно и естествено да гледате с подозрение?

— О, богове! — полковник Шендрьо плесна с ръка по бедрото си. — Това е удивително… това наистина е великолепно! Ще ви призная, че професионалната ми завист няма граници. Да се премахнат английският или американско-английският акцент и интонация е нещо, което трудно се постига, но не е непостижимо. Да се научиш да говориш перфектно унгарски, също като коренните жители на Будапеща, е доста трудно, но също може да се постигне. Но един англичанин да успее да се научи да говори английски с унгарски акцент така, както вие, това е истинско постижение. Заслужавате искреното ми възхищение.

— Какви ги приказвате? В това няма нищо удивително! — извика Рейнолдс, без да скрива досадата си. — Аз съм унгарец.

— Страхувам се, че не сте — поклати глава полковник Шендрьо, — господарите ви са ви научили и вие сте усвоили всичко великолепно. Господин Бул, вие сте истинско съкровище, за което всяка шпионска централа по света би могла да мечтае. Подготвили сте се отлично за задачата си. Началниците ви са се погрижили за това. Само на едно нещо не са ви научили, защото не са могли да подозират колко е важно то. Не сте усвоили душевността и манталитета на народа. Струва ми се, че можем да говорим открито, като интелигентни хора, да се освободим от предвзети патриотични фрази, употребявани в името и за благото на пролетариата. Накратко, става дума за манталитета на покорените, на хората с примирено приведени рамена, които не знаят кога дългата, безпощадна ръка на смъртта ще ги достигне и покоси.

Рейнолдс го гледаше удивен и си помисли: „Този човек е ужасно сигурен в себе си.“

Полковник Шендрьо продължи, без да му обръща внимание: