Последната граница

— А, още нещо, бъдете любезен, въздържайте се да изпробвате здравината на вратата и стъклата, само ще се нараните безполезно. Оковите могат да издържат тежест 1 тон, облегалката за ръката е специално подсилена, а халката в жабката е заварена за самото шаси… е, за бога, на какво повече бихте могли да се надявате?

— Полковник, забравих да ви кажа — гласът на полицая беше припрян и нервен, — изпратих съобщение на нашите в Будапеща, в Централата, да изпратят кола за този човек.

— Така ли? — отзова се Шендрьо с рязък, почти груб глас. — Кога?

— Може би преди десет-петнайсет минути.

— Глупак, трябваше да ми кажеш веднага. Както и да е, вече е твърде късно. Е, глупостта е сторена, но може и да е за добро. Ако са толкова глупави, колкото теб, подробност, която трудно може да се пренебрегне, тежкото, продължително пътуване в студената нощ чудесно ще им проясни мозъците.

Полковник Шендрьо затръшна своята врата, запали горната лампа в колата, за да може да вижда пленника си, и, без да се сбогува, потегли за Будапеща. Гумите и на четирите колела на мерцедеса бяха зимни и затова, въпреки затрупания със сняг и заледен на места път, колата се движеше с добра скорост. Полковникът караше уверено, като опитен шофьор. Студените му сини очи от време на време се стрелкаха надясно към спътника му.

Рейнолдс седеше мълчаливо загледан напред. Въпреки съвета, той скришом бе успял да изпробва здравината на веригите — полковникът не бе преувеличил нищо. Загледан право напред по пътя, Рейнолдс обмисляше трезво и хладнокръвно възможностите да направи нещо, за да се избави. Даваше си ясно сметка, че положението му е почти безнадеждно, щеше да стане още по-безнадеждно, щом стигнеха в Будапеща. Трябваше да стане чудо, само някакво истинско чудо можеше да го спаси.

Доколкото знаеше, не бе се случило някой да успее да избяга от главната квартира на унгарската тайна полиция и особено от улица „Сталин“, където бяха стаите за разпити и изтезания. Щом стигнеха там, с него щеше да е свършено. Ако искаше да избяга, това можеше да стане единствено сега, от този мерцедес. Оставаха му само няколко часа на разположение, за да действа. Ако не успееше, беше загубен. На вратата до него не се виждаше да има нито дръжка, нито поне ръкохватка за сваляне на стъклото. Полковникът се бе потрудил да премахне всички изкушения за онзи, който би намислил да бяга. Поне да можеше да смъкне стъклото и да стигне дръжката на вратата отвън. Беше невъзможно. Ръцете му не можеха да достигнат и кормилото. Беше го преценил по дължината на оковите. Дори да протегнеше пръстите си, пак нямаше да му достигнат няколко инча. Наистина можеше да движи краката си, но само до известно положение. Например нямаше да може да ги вдигне достатъчно, за да ритне и счупи предното стъкло. При скоростта, с която се движеха, това можеше да причини катастрофа и евентуално да осигури свободата му. Беше готов на всякакви рискове. Можеше да опре крака на арматурното табло и с всички сили да се оттласне назад. В много коли седалката е монтирана върху релси и не би издържала. Обаче всичко в този мерцедес беше солидно и ако решеше да опита, беше уверен, че ще се провали. Ако опиташе, вероятно щеше да получи удар по главата, който щеше да го зашемети и да го държи спокоен чак до улица „Андраши“. През цялото време Рейнолдс настойчиво се мъчеше да не мисли за онова, което щеше да му се случи, когато го закарат там.

Джобовете, имаше ли нещо в джобовете си, което би могъл да използва? Нещо подходящо и достатъчно тежко, което да запрати към главата на полковника, така че той да загуби контрол над управлението на колата и да катастрофират. Рейнолдс беше наясно, че при подобни обстоятелства самият той можеше да пострада, можеше да бъде наранен толкова тежко, колкото и полковникът. Въпреки това беше готов на такъв риск, защото щеше да има предимство — щеше да а подготвен предваритепно за удара. Знаеше, че каквито и да са последствията, в положението, в което са намираше, по-добре бе да използва и най-малкия шанс, отколкото да бездейства и да няма никакъв. Все пак знаеше точно къде полковник Шендрьо бе сложил ключето от белезниците.

Бързата преценка накара Рейнолдс да отхвърли надеждата за успех. Не разполагаше с нищо тежко в джобовете си, освен шепа форинти. А може би обувката, защо да не си събуе обувката и да не я запрати към полковника, преди той да разбере какво става… Веднага си даде сметка за безнадеждността на подобно начинание. С окованите с белезниците китки единственият начин да си достигне обувката, без това да бие на очи, беше да се пресегне надолу между краката си, като си даде вид, че нещо го притеснява, но краката му бяха здраво свързани заедно с оковите…

Тъкмо беше започнал да преценява някаква друга налудничава, отчаяна идея, която може би щеше да има някакъв шанс да успее, когато полковникът заговори. Бяха изминали около петнайсет минути, откакто напуснаха полицейската блокада. През цялото време пътуваха мълчаливо, всеки отдаден на мислите си.