Последната граница

Рейнолдс се възползва от предложението, запуши, замисли се и отново потъна в мълчание. Не можеше да се откаже, просто не трябваше да се отказва, въпреки че мъжът зад кормилото предварително знаеше всички отговори. Дори отговорите на въпроси, за чието съществуване Рейнолдс не можеше и да подозира. Дузина различни планове за действие му хрумваха, един от друг по-фантастични, и всеки от тях с по-малки изгледи за успех от предишните. Беше стигнал до края на втората си цигара, запалена от фаса на предишната, когато полковникът смени скоростта на трета, изнесе се в края на пътя, натисна леко спирачката, за да намали още скоростта, и сви в някакво отклонение. Минута по-късно, близо до кръстопътя, по отклонението почти успоредно на магистралата и на около 20 ярда1 от нея, полковникът спря колата и загаси всички светлини. В настъпилия мрак остана да мъждука само светлината на арматурното табло. Покрити с дебел сняг храсти добре ги закриваха от странични погледи.

„Започва се“, помисли Рейнолдс мрачно. Оставаха около 30 мили до Будапеща, но изглежда полковник Шендрьо не можеше да чака повече. Рейнолдс не хранеше никакви илюзии. За него вече нямаше никаква надежда. Той беше имал достъп до секретни архиви с документи за унгарската политическа полиция от времето след кървавите октомврийски събития от 1956 година. Това беше ужасяващо четиво. Трудно бе да се мисли за хората от унгарската полиция, като за принадлежащи към човешкия род, със славата която си бяха спечелили. Където и да се появяха, те носеха със себе си терор и разруха, сееха смърт. Бавна смърт за възрастните в концентрационни лагери, а за младежите — в робски трудови лагери, и бърза смърт — припряно организирана екзекуция, истински желано избавление за изтерзаните жертви, подложени преди това на адски мъчения от изобретателни, извратени мъчители, намерили поприще в политическата полиция на диктаторския режим. Никъде по света нямаше съвременна тайна полиция, която да превъзхожда унгарската по първобитна, нечовешка жестокост и безогледен терор, с който обикновените хора се държаха в постоянен страх. Тя бе взела много от методите на Хитлеровото гестапо от Втората световна война, усъвършенствани после и обогатени чрез опита на новите господари и учители — руското НКВД. Както става често, и в този случай учениците бяха надминали своите наставници, за да прилагат още по-ужасни методи за тиранизиране, каквито подобни служби другаде дори и не са сънували.

Полковник Шендрьо беше все още на етапа на разговорите. Той се обърна назад, протегна се и взе чантата на Рейнолдс от задната седалка, постави я на коленете си и се опита да я отвори. Беше заключена.

— Ключа — обърна се и протегна ръка към Рейнолдс, — и не ми казвайте, че не е вече у вас и сте го загубили. И двамата, вие и аз, господин Бул, струва ми се отдавна сме излезли от възрастта на детската градина, за да се залъгваме по този начин.

Полковникът беше прав, нямаше изход, беше в ръцете му. Рейнолдс го изгледа и обясни мрачно:

— В джоба на сакото ми е.

— Подайте го заедно с документите си — каза подканващо полковник Шендрьо.

— Не съм в състояние, сам виждате!

— Ще позволите ли? — Рейнолдс трепна, защото почувства как дулото на пистолета опря до главата му. Полковникът извади ключа и документите от вътрешния джоб на сакото с професионална вещина, на която много джебчии биха завидели. След това Шендрьо отвори чантата, и без да се замисли, направо опипа хастара, разкъса го и изпод него извади някакви документи. Без да обръща повече внимание на останалото съдържание на чантата, той ги сравни с документите, взети от джоба на Рейнолдс.

— Добре, много добре, господин Бул, колко интересно! Също като хамелеон вие променяте самоличността си само за миг.

— Име, месторождение, занятие, дори националност, всичко се променя изведнъж. Какво ще кажете за това? Забележителна трансформация. — Полковникът отново сравни документите, които държеше в ръцете си, и продължи:

— И сега на кои да вярвам? Ако изобщо заслужават доверие.

— Австрийските документи са фалшиви — промърмори Рейнолдс. За пръв път, откакто го бяха заловили, той спря да говори на немски и превключи на чист, говорим унгарски. — Получих съобщение, че майка ми, която отдавна живее във Виена, умира. Нямаше как да не отида.

— Естествено, а какво стана с майка ви?

— Няма я вече! — Рейнолдс се прекръсти. — Можете да намерите некролога във вестника от вторник. Майка ми се казваше Мария Ракоши.

— Сега вече ме удивлявате, ако изобщо мога да бъда учуден от нещо.

Шендрьо премина също на унгарски, но езикът му не беше на диалекта, който говорят коренните жители на столицата. Рейнолдс беше уверен в това. Не можеше да сбърка, защото наскоро беше прекарал дълги мъчителни месеци в изучаване на думи, идиоматични изрази, интонация, каквито се използват в Будапеща. Обучавал го бе известен, опитен бивш професор от катедрата по Централноевропейски езици от Университета в Будапеща.

Шендрьо продължи: