Последната граница

— Янчи е псевдоним на Илюрин. — Рейнолдс започна стегнато да обяснява това, което знаеше добре наизуст от своя началник; то му бе направило силно впечатление и го беше запомнил. — Генерал-майор Алексей Илюрин, роден в Калиновка, Украйна, на 18 октомври 1904 година. Оженен на 18 юни 1931, името на съпругата Катерина, дъщерята се казва Юлия, тя изглежда точно на възрастта на момичето. Полковник Макинтош каза, че той би желал да носи ботушите си наопаки. Нямам понятие какъв смисъл има това.

— Това е една стара шега. — Янчи заобиколи бюрото, седна на стола и се облегна назад усмихнат. — Добре, добре, моят стар приятел Питър Макинтош е все още жив. Неунищожим, той винаги е бил неунищожим. Вие сигурно работите за него, разбира се. Господин, хм…

— Рейнолдс, Майкъл Рейнолдс, работя за него. — Опишете ми го. Лице, физика, облекло, семейство, биография, изобщо всичко.

Рейнолдс се замисли как най-точно да предаде нужната информация. Дребните отлики можеха да имат важно значение, но у неговия началник имаше нещо, което не можеше да се сгреши. Той започна да разказва и говори цели пет минути без да спре, докато Янчи не вдигна ръка.

— Достатъчно, вече съм сигурен, че го познаваш, сигурен съм, че работиш за него и че си лицето, за което се представяш, но той е поел риск, твърде голям риск. Никак не му прилича това на моя стар приятел.

— Можеха да ме хванат наистина и да ме заставят да говоря, и вие също щяхте да бъдете загубени — каза Рейнолдс.

— Бързо съобразявате, млади човече.

— Полковник Макинтош нямаше друг избор — каза Рейнолдс спокойно, — името и номерът ви са всичко, което зная. Представа нямах къде живеете и как изглеждате. Той дори не ми разказа за раните по ръцете ви. Това щеше да ми даде възможност веднага да ви идентифицирам.

— Тогава как се е надявал да се свържете с мен?

— Имам адреса на едно кафене. — Рейнолдс назова името му. — Полковник Макинтош ми каза, че се посещава от дисиденти. Трябваше да бъда там всяка вечер, да сядам на една и съща маса, докато ме намерят.

— Без други конкретни указания?

Въпросът на Шендрьо се изрази повече с вдигане на веждите като израз на недоумение, отколкото в интонацията на гласа.

— Естествено, вратовръзката ми.

Полковник Шендрьо погледна към бюрото, където лежеше вратовръзката, трепна, кимна в знак на съгласие и погледна настрана, без да каже нещо повече. Рейнолдс почувства, че го облива вълна на възмущение.

— Защо ме питате, ако вече знаете това? — Гласът му издаваше обзелото го раздразнение, заради несправедливостта, която смяташе, че проявяват спрямо него.

— Не се обиждайте — отговори Янчи вместо Шендрьо, — безкрайната подозрителност, господин Рейнолдс, е единствената ни гаранция да оживеем. Ние подозираме всеки и всичко, което живее и се движи. Наша защитна реакция е да подозираме, докато не се убедим в противното, но — както виждате — все още сме живи и действаме. Помолиха ни да се свържем с вас в това кафене, всъщност Имре непрекъснато се навърта там през последните три дни. Молбата дойде от някакъв анонимен източник от Виена. Изобщо не беше споменато за полковник Макинтош, той наистина е една стара лисица, такава една… И какво щеше да стане, когато се свържеха с вас в кафенето?

— Щях да поискам да ме отведат при вас или при някой от другите двама — Хридас или Бялата мишка.

— Щеше да стане късо съединение — промърмори Янчи, — страхувам се, че нямаше да намерите нито Хридас, нито Бялата мишка.

— Не живеят ли вече в Будапеща?

— Бялата мишка е в Сибир, никога повече няма да го видим, а Хридас умря преди три седмици. По нещастно стечение на обстоятелствата се провали и попадна в ръцете на тайната полиция. Разсеяли се за момент, докато го разпитвали, той докопал някакъв пистолет, налапал дулото и, предполагам, че е бил щастлив да умре.

— Но откъде, как можете да знаете тези подробности?

— Полковник Шендрьо, ето този човек, когото знаете като полковник Шендрьо, е бил там. Той го е видял как умира. Впрочем пистолетът, който успял да грабне, е бил на Шендрьо, бил го оставил ей така на бюрото, докато оня, другият го разпитвал.

Рейнолдс грижливо загаси цигарата си в пепелника. Погледна Янчи, после премести погледа си към Шендрьо и отново към Янчи. Лицето му остана безизразно, но в съзнанието му бяха възникнали много въпроси.