Последната граница

Зениците из очите му се разшириха отново. Отпусна успокоен пистолета и се огледа, за да разбере какво се бе случило. Един въоръжен с карабина войник от охраната на хотела правеше поредната си обиколка. Неволно лъчът на фенерчето се беше отклонил и освети Рейнолдс. За щастие в този момент войникът сигурно беше гледал настрана и не бе забелязал нарушителя.

Рейнолдс свърна в сводестия проход, направи две-три крачки и спря. Охраната се отдалечаваше от него към корпуса на сградата. Ясно виждаше войника — той минаваше покрай всяка от трите, покрити със сняг пожарни стълби, осветяваше ги с фенерче отдолу до горе и преминаваше нататък.

Като наблюдаваше как войникът старателно оглежда стълбите, на Рейнолдс му хрумна мисъл, пълна с ирония — „Този войник по-скоро пази да не би някой да излезе без разрешение от вътре навън, отколкото обратно“. От това, което по-късно му каза Графа, Рейнолдс разбра, че голяма част от гостите на конференцията с готовност биха се възползвали от присъствието си на нея, за да изчезнат на Запад. „Твърде глупава предпазна мярка“, помисли Рейнолдс като наблюдаваше как войникът оглежда пожарните стълбища. Беше очевидно, че всеки разумен човек, предупреден от светлината на фенерчето, би могъл да слиза или да се качва по стълбата като се постарае да не оставя издайнически следи, особено докато стигне първия етаж. Винаги можеше да се издебне такъв момент, когато охраняващият е настрани от стълбите. Бяха му необходими няколко минути, за да огледа внимателно обстановката и да разбере движението на войника. Постепенно в главата му започна да узрява план за действие. Охраната се отдалечаваше най-много, когато минаваше под фенера на служебния вход. Тук войникът не спираше и започваше следващата си обиколка. Безшумно като сянка в белотата на снежната нощ, Рейнолдс се вмъкна покрай заоблените камъни на сводестия проход и едва не възкликна от изненада. Поразен, закова се на място и се притисна плътно до стената зад гърба си. С краката си, с тялото, с ръцете, които не можеше да свие, вкочанени от студа, той се притискаше здраво към лепнещите от студ камъни на стената, сякаш искаше да потъне в тях. Дори периферията на шапката му се бе прегънала и сплескала в стената зад главата му, сърцето му бавно и мъчително тупаше в гърдите.

„Ти си луд, Рейнолдс“ — каза си той наум, изтръпнал от неочакваното препятствие. „Проклет идиот, сякаш още ходиш на забавачница. За малко да им паднеш в ръцете“ — ругаеше се сам. Той благодари на Бога, че проблясъците на цигарата, която някой безгрижно пушеше само на няколко крачки от него, го бяха стреснали и предупредили за опасността. Стоеше като вкаменен, без да трепне. Сдържаше дори дъха си, за да не се издаде. Ако издадеше присъствието си, това щеше да е равнозначно на провал. Трябваше да се сети, трябваше да прецени, че унгарската тайна полиция не би организирала охраната на хотела само с един постови. Будката беше разположена в двора, непосредствено до прохода. Там имаше втори войник, който сега беше излязъл навън и пушеше, опрян на нея. Беше толкова близо, че Рейнолдс чуваше дишането му, а стъпките му върху дървения под на будката и около нея кънтяха в ушите му като тътен от буреносен облак.

Рейнолдс осъзна, че ако бе направил само още една крачка напред, или ако войникът бе обърнал глава съвсем малко по-наляво и, ако разбира се не беше такава студена, снежна нощ, той вече щеше да е загубен. Шансът поне засега оставаше на негова страна. Вторият войник от охраната, който обикаляше и все още беше наблизо, викна нещо. Другарят му се беше обърнал към него и това спаси Рейнолдс. Просто по едно щастливо стечение на обстоятелствата в момента, когато фенерчето бе осветило лицето му, вниманието на войника е било отклонено и затова не го бе видял.

Само някакви си три крачки бяха достатъчни, пресмяташе Рейнолдс трескаво. Можеше да се обърне и на няколко скока да избяга и да изчезне в тъмнината. Но тогава охраната щеше да се усъмни, сигурно щяха да вземат допълнителни мерки и да засилят бдителността на постовете. Тогава пък срещата с професор Дженингс можеше да се окаже осуетена завинаги. През ума му мина и мисълта, че може да убие и двамата от охраната. Ако се наложеше, щеше да се справи добре, в това не се съмняваше. Проблемът бяха труповете. Нямаше никаква представа как би могъл да се отърве от тях. Където и да ги потулеше наоколо, можеха да ги намерят, докато е още в хотела за разговора с професора. Представяше си каква врява щеше да се вдигне, щяха да вземат такива мерки, че той едва ли щеше да излезе жив от сградата.

Изведнъж го осени спасителна мисъл. Имаше още един начин, който даваше някакви надежди за успех. Трябваше да опита, нямаше време за протакане, всяка минута беше скъпа.