Последната граница

Рейнолдс извади внимателно от джоба си автоматичния пистолет. За по-голяма устойчивост го хвана здраво с двата си ръце, облегна се още по-плътно към стената на прохода. Надяваше се, че заглушителят щеше да попречи на охраната да го забележи. Поривите на снежната виелица, която не беше спряла през целия ден, увеличаваха вероятността да остане незабелязан. Реши да действа независимо от риска. Войникът с джобното фенерче беше на около десетина стъпки разстояние. Другарят му, застанал до будката, се изкашля силно, за да прочисти гърлото си и викна нещо. Точно в този момент Рейнолдс натисна спусъка.

Глухият пукот на изтичащите от цевта газове, притъпен от заглушителя, се сля с внезапния трясък от счупения фенер над служебния вход. Той се разби на хиляди късове, парчетата се удряха звънко в стената зад фенера, после падаха и потъваха в дебелия сняг.

До слуха на войника в будката глухият шум на изстрела трябваше да достигне за части от секундата преди звука от счупения фенер. За щастие човешкият слух е неспособен да различи два звука с толкова малка разлика във времето. По-слабият звук на заглушителя се бе слял с много по-силния трясък на счупения фенер. Войниците бяха чули всичко като един-единствен звук. И двамата се втурнаха към входа в дъното на двора, за да разберат какво се е случило. Точно на това бе разчитал Рейнолдс.

Той не бе далеч зад тях. Мина покрай будката и зави рязко надясно по пътеката, която охраняващите бяха утъпкали в дебелия, пухкав сняг при обиколките си. Достигна първото аварийно стълбище. Без да се бави нито секунда, Рейнолдс подскочи нагоре с протегнати ръце и успя да се залови за пречките, които поддържаха ръкохватките на първата платформа. В първия момент ръцете му се хлъзнаха по студения, гладък метал. Опасността да изтърве пречките, за които се бе хванал, го мобилизира, защото това можеше да се окаже фатално за изхода на акцията. Стегна отчаяно пръстите си и успя да се задържи. Когато събра отново сили, протегна дясната си ръка нагоре и успя да докопа ръкохватката. Миг по-късно се прехвърли върху първата площадка и се сви до сградата, за да остане, колкото се може по-незабелязан. Беше сигурен, че нито върху земята около стълбата, нито по стъпалата имаше следи, които да подсказват, че някой се е качил. Когато се прехвърляше на първата площадка, специално себе постарал да не събори натрупания върху ръба сняг. Нищо не издаваше присъствието му.

Секунди по-късно, като вземаше по две стъпала наведнъж и се стремеше да стъпва по средата на стъпалата, за да не забележат следите му отдолу, стигна втората площадка. Тук отново се сниши и се прислони до стената да не го забележат, защото чу гласовете на войниците от охраната. Те очевидно не бързаха много да се върнат при будката около прохода и разговаряха оживено помежду си. По откъслечните думи Рейнолдс разбра, че и двамата са убедени, че е виновен силният студ. И двамата не бяха склонни да се тревожат излишно за случилото се. Естествено беше да си помислят, че топлият фенер наистина се е спукал и пръснал от големия студ. Рейнолдс не бе изненадан, беше разчитал точно на това. Очевидно изстреляният куршум бе рикоширал в твърдата гранитна стена, без да остави особени видими белези и сега лежеше и щеше да си остане някъде, необезпокояван и неоткрит още дълго време в дълбокия сняг. Ако беше на тяхно място, по всяка вероятност щеше да дойде до същото заключение. Двамата мъже от охраната продължиха да се разхождат около паркираните коли. Оглеждаха двора, фасадата на хотела и от време на време осветяваха с фенерчетата си аварийните стълбища. За щастие, свит върху площадката, Рейнолдс оставаше извън обсега на светлината. Втората площадка, на която беше, отговаряше на втория етаж на хотела. Намираше се пред двойно осветена врата.

Той протегна дясната си ръка, напипа бравата и я натисна, беше заключена. Не беше и очаквал друго. Без да се бави повече, извади с голямо внимание автоматичния нож, натисна копчето съвсем леко и внимателно и острието изскочи почти безшумно. Направи го с голямо усилие, защото не чувстваше пръстите на ръцете си, вдървени от хапещия студ. Хлъзна острието на ножа между езичето на бравата и вратата и натисна. Секретната брава поддаде и секунда по-късно Рейнолдс се озова от другата страна на вратата.

Помещението беше съвсем тъмно, но пипнешком, с изучаваща, протегната напред ръка той скоро можа да разбере къде се намира. Допирът до плочки върху гладките стени, мраморният умивалник с хромирани кранове му подсказаха, че е попаднал в баня. Дръпна внимателно завесата пред вратата и помещението стана малко по-светло. Не го беше грижа за охраната долу. Какво основание за съмнение можеше да възникне, ако да се запали лампа в тази баня на хотела е точно толкова възможно, колкото и във всяка друга? Продължи огледа, ориентира се в полумрака, отиде до ключа на осветлението и го запали.