Последната граница

В момента, когато дърпаше обратно завесата пред ваната, Рейнолдс чу стъпки, които идваха по коридора отвън. Бяха съвсем близо, дебелият килим бе заглушил приближаването им. Той притича през вратата между банята и спалнята, угаси лампата, взе си шапката и се върна веднага в банята. Бе чул, че идват двама души, те разговаряха, надяваше се, че гласовете им са попречили да чуят щракането на ключа на лампата. Вече в банята, Рейнолдс притвори вратата, като остави малка пролука. В този момент се чу шумът от отключването и професор Дженингс влезе в стаята. Непосредствено след него вървеше висок, едър мъж с кафяв костюм. Дали беше човек на тайната полиция, поставен да бди над професора или колега на Дженингс, бе невъзможно да се каже. Едно беше достатъчно ясно: те носеха със себе си бутилка и две чаши, очевидно възнамеряваха да поостанат и да поприказват.

5

Рейнолдс държеше пистолета в ръка. Без сам да си дава сметка, беше го измъкнал несъзнателно, с обичайния автоматизъм. Ако придружителят на Дженингс решеше да прегледа банята, Рейнолдс нямаше да има време да се скрие в шкафа. Ако го разкриеха, щеше да остане без всякакъв избор — пазачът трябваше да умре или да бъде обезвреден по някакъв начин. Така обаче щеше да изгори всичките си мостове за оттегляне. В такъв случай трябваше да изчезне незабавно и едва ли щеше да му се отдаде друга такава добра възможност да се свърже с Дженингс. Старият професор трябваше да тръгне с него още тази нощ, независимо дали искаше или не. Рейнолдс прецени като почти несъществуващи шансовете да се измъкне от „Трите корони“ със затворник, който се съпротивлява. Можеше ли да го води с пистолет през всички препятствия, докато преминат през враждебния мрак на Будапеща? Трябваше да предположи, че придружителят на Дженингс е негова охрана, това беше най-правдоподобното.

Но мъжът с професора дори не направи крачка към банята и скоро от държането му и от разговора, който поведоха с професора, се изясни, че не е негова охрана. Отношенията между Дженингс и другия мъж бяха приятелски. Разговаряха на английски по някакъв сложен технически въпрос, който Рейнолдс изобщо не успя да схване. Дженингс наричаше непознатия Йозеф, очевидно двамата бяха колеги. За момент Рейнолдс остана учуден как руснаците разрешават на двама учени, от които единият чужденец, да обменят информация насаме, но си спомни за микрофона и престана да се учудва. Мъжът с кафявия костюм приказваше повече и почти през цялото време. Това беше изненадващо, защото Харолд Дженингс имаше репутацията на общителен човек, дори много словоохотлив, което понякога стигаше до неблагоразумие. Сега, когато можеше спокойно да наблюдава разговарящите мъже през полуоткрехнатата врата, Рейнолдс забеляза, че Дженингс се бе променил много. Това беше един Дженингс съвсем различен от човека, чието лице бе запомнил от стотиците фотографии, на които го бе виждал. Двете години в изгнание го бяха състарили поне с десет години. Изглеждаше смален, някак превит, на мястото на някогашния блестящ мъж с бели коси сега беше някакъв оплешивяващ, занемарен, възрастен човек. Лицето му беше бледо, с нездрав вид и само очите му, потънали дълбоко в набразденото от бръчки лице, не бяха загубили нищо от своя огън и властност. Рейнолдс се усмихна сам на себе си в мрака: каквото и да бяха сторили руснаците на възрастния мъж, сигурно беше, че не са успели да пречупят духа му. Това наистина трудно можеше да се постигне с човек като Дженингс, човек с характер.

Рейнолдс хвърли поглед към светещия циферблат на часовника си и усмивката му изчезна. Времето изтичаше, той трябваше колкото се може по-скоро да се види с Дженингс, трябваше да разговарят насаме. Различни идеи как да излезе от това положение преминаха през главата му, но той ги отхвърляше една след друга като неприемливи и твърде опасни. Не можеше и да чака като остави всичко на волята на случая. По всички белези мъжът с кафявия костюм беше руснак и следователно трябваше да го разглежда като противник.

Най-после реши да използва една идея, която макар и недостатъчно, но можеше да му гарантира шанс. Нямаше сигурност, че ще успее, можеше еднакво лесно както да се провали, така и да постигне целта си. Трябваше да опита, нямаше друг изход. Безшумно прекоси банята, взе парче сапун, върна се на пръсти обратно до големия шкаф, отвори вратата с голямото огледало и започна да пише със сапуна върху него.

Не ставаше както трябва, сухият сапун се хлъзгаше върху гладката повърхност и почти не оставяше следи. Рейнолдс изруга тихичко, отново се върна до умивалника, с безкрайно внимание хвана крана и го завъртя толкова, колкото да капнат няколко капки и да навлажнят достатъчно сапуна. Сега писането върху огледалото тръгна гладко — така, както бе желал. С четливи, големи, печатни букви той написа:

„ИДВАМ ОТ АНГЛИЯ. ОСВОБОДЕТЕ СЕ ВЕДНАГА ОТ ВАШИЯ ПРИЯТЕЛ.“