Последната граница

Банята беше обширна и малко старомодна. Трите и стени бяха облицовани с плочки, а на четвъртата имаше голям, масивен шкаф. Рейнолдс се задоволи само да хвърли поглед, без да го разглежда подробно. Прекоси помещението и се озова пред умивалника. Запуши канала и пусна водата, докато раковината почти не се напълни с топла вода. Тогава потопи премръзналите си ръце в нея. Това беше мъчителна, болезнена процедура за възстановяване на кръвообращението в премръзналите му ръце, но действаше бързо и почти винаги безотказно, разбира се, ако не беше твърде късно. Рейнолдс искаше да възстанови подвижността на пръстите си, колкото може по-бързо, затова изтърпя болката, без да охне. Когато свърши, изсуши сгорещените си, зачервени ръце, извади автоматичния пистолет, изгаси лампата и внимателно открехна вратата. Изчака малко, после хвърли поглед през пролуката.

Установи, че се намира в дъното на дълъг коридор, покрит с дебела, луксозна килимена пътека, с каквато очакваше да са застлани коридорите на всеки хотел, използван от тайната полиция. От двете страни на коридора се редяха врати. Точно срещу него беше врата с номер 56, а през една — номер 57. Късметът беше го споходил и шансът го бе докарал право в крилото, където беше настанен Дженингс, а вероятно и част от останалите изтъкнати учени — участници в конференцията. Погледът му пробегна по целия коридор и, когато стигна до края, устните му се присвиха. Бързо се дръпна навътре зад вратата и я затвори безшумно зад себе си. Радостта му, че нещата се уреждат неочаквано добре за него, очевидно беше преждевременнна. Не можеше да сбърка идентичността на униформената фигура на мъж, застанал в дъното на коридора, в полуразкрачен стоеж и с ръце на гърба. Стърчеше изправен и в момента гледаше навън през заскрежения прозорец Нямаше грешка, това бе човек от вътрешната охрана на хотела. Охрана имаше навсякъде.

Рейнолдс седна на ръба на ваната, запали цигара и се опита да си представи следващите стъпки, които трябваше да предприеме. Наложително беше да побърза, но не без да обмисли нещата достатъчно. Точно сега всяка прибързаност можеше да провали всичко.

Охраната очевидно стоеше постоянно на мястото си около прозореца. Ако останеше там, явно нямаше надежда Рейнолдс да успее незабелязано да отиде до номер 59. Проблемът беше поне за малко човекът от охраната да изчезне от мястото си. Нямаше защо да опитва да се втурне към него по дългия около 120 фута2 коридор, не би могъл да има друг по-безумен начин за самоубийство. Друго щеше да бъде, ако пазачът приближеше към него, без да подозира нещо. Рейнолдс се засмя тихо, загаси цигарата и бързо се изправи. Графа щеше да оцени по достойнство находчивата идея.

Рейнолдс свали шапката си, съблече палтото и сакото, махна връзката, съблече и ризата и сложи всичко в шкафа. Пусна водата във ваната и енергично натри сапунена пяна върху лицето си, докато изцяло го покри. Само очите му останаха да се виждат, така нямаше опасност да го познаят. Беше сигурен, че описанието му е разпростарнено и вече е известно на почти всеки полицай в Будапеща. Като се огледа и остана доволен от вида си, Рейнолдс старателно изтри ръцете си, взе пистолета, покри го с кърпата, която бе намерил в банята, и отвори вратата. Гласът, с който викна, прозвуча тихо, но достатъчно ясно, за да се чуе чак в другия край на коридора.

Дежурният се обърна веднага. Ръцете му автоматично потърсиха оръжието, но като забеляза самотната, жестикулираща фигура на мъж по долна фланелка и с насапунисано лице в другия край на коридора, побърза да отиде и да разбере какво се е случило. Когато приближи и отвори уста, за да го заговори, Рейнолдс го предупреди с обичайния жест — пръст, поставен пред устата, да запази тишина. Така би постъпил всеки чужденец. За миг мъжът се поколеба, погледна към Рейнолдс, който ръкомахаше и му кимаше като обезумял. С няколко скока дежурният дойде при него. Гумените му подметки и дебелият килим заглушаваха напълно стъпките му. Докато се приближаваше, мъжът от охраната продължаваше да държи пистолета си готов да го използва.

— Навън на аварийното стълбище има някакъв мъж — прошепна Рейнолдс и се постара да придаде уплашен, напрегнат израз на лицето си. Докато говореше, незабелязано под прикритието на кърпата успя да прехвърли пистолета в дясната си ръка и го хвана за цевта; нямаше да стреля с него, щеше да го използва само като тежък предмет за зашеметяващ удар. — Опитва се насила да отвори вратата — продължи Рейнолдс и погледна безпомощно дежурния.

— Сигурен ли сте в това? — Гласът на мъжа прозвуча дрезгаво и гърлено. — Вие видяхте ли го?

— Видях го — прошушна Рейнолдс, разтреперан от нервна възбуда, — той не ме видя, не можа да разбере дали вътре има някой, завесата беше спусната.