Poslednata tayna

Валентина направи жест с ръка, с който показваше, че не отдава голямо значение на тези показания.

- Това е абсурд! - заяви тя. - Никой не свършва с прерязано гърло при нещастен случай. Какво го кара да настоява за подобно нещо?

- Твърди, че след като се нахвърлил върху професор Шварц, убиецът започнал да крещи. Нашият свидетел разказва, че това бил вик от мъка, отчаян вопъл.

Италианката и Томаш се спогледаха учудено.

- Вик от мъка? Вопъл? Какво иска да каже?

О’Лиъри изглеждаше объркан.

- Ами... не знам. Притиснах го малко с този въпрос, но мъжът настоява, че убиецът оплаквал смъртта на професор Шварц с този отчаян вопъл.

Валентина поклати глава.

- Няма съмнение, че свидетелят е бил на градус - заяви тя. - Вижте, хората ми в Рим проучват последната година от живота на първата жертва - професор Ескалона. Трябва да направите същото по отношение на професор Шварц. Трябва да знаем къде е бил, кога и какво е правил... Такива неща.

- Вече сме се заели. Утре ще ви предоставя предварителен доклад.

- Ще бъде интересно да съпоставим информацията и да видим дали има допирни точки в работата на двете жертви, което ще ни позволи...

В този момент се разнесе звън от мобилния телефон на старши инспектора, той се извини и незабавно отговори.

- Ало? - произнесе той, замълча за миг и внезапно се изправи. Почти застана мирно.

- Да, аз съм, sir. - Последва нова пауза, този път по-дълга. През цялото време полицаят стоеше неподвижно с широко отворени очи. - Моля? Къде? Тази сутрин? Но... как е възможно? - Отново замълча. - Незабавно ли? Но те току-що пристигнаха, sir. - Нова пауза. - Да, sir. Веднага ще говоря е тях. Много добре, sir - едва не козирува полицаят. - Веднага, sir. Благодаря, sir.

Ирландецът затвори. Руменината от лицето му беше изчезнала; беше блед, сякаш току-що бе видял призрак.Той се обърна към двамата гости със сериозно изражение.

- Нашият човек е ударил отново.

- Кой?

- Серийният убиец - отвърна той с нотка на нетърпение.

Валентина и Томаш подскочиха на столовете си.

- Нова жертва?

О’Лиъри кимна.

- В България.

Двамата му събеседници зяпнаха от изненада.

- Какво?

Старши инспектор О’Лиъри вдигна демонстративно мобилния телефон, сякаш представляваше висшата инстанция, чиито нареждания не подлежаха на коментар.

- Искат ви там възможно най-скоро.

XXIV

ФИНА БЯЛА МЪГЛА СКРИВАШЕ ГРАДА, загръщайки го в мантия от ангелска светлина. Заснежените върхове на Витоша, заспалият вулкан, който отдалеч напомняше мълчалив страж, се извисяваха над мъглата и приличаха на залети с йогурт; покритите с преспи долове се спускаха като снежнобели вени по ридовете на голата планина.

Първите признаци, по които Сикариус разбра, че е близо до целта си, бяха големите жилищни блокове по съветски модел, които се рояха в покрайнините на града като гигантски мравуняци сред пространства в сиво и пастелнозелено; те създаваха представа за зле реализирана добра идея. На табелите с букви на кирилица пишеше Град, но едва когато колата се вля в елегантната суматоха на добре поддържаните улици в централната част, движейки се между красиви сгради, в които се усещаше френско архитектурно влияние, и други, изпълнени в характерния за Балканите архитектурен стил, шофьорът извади мобилния си телефон и набра номера.

- Пристигнах в София.

Човекът от другата страна на линията изглеждаше неспокоен.

- А задачата? - попита той. - Добре ли мина?

- Според очакванията.

Учителят въздъхна с облекчение.

- Радвам се, че всичко приключи. Вече бях започнал да се тревожа.

За разлика от покрайнините на града, където съжителстваха елементи от съветското жилищно строителство и модерната архитектура, центърът на българската столица вдъхваше респект с класическата си архитектура и добър вкус. В този момент

вниманието на Сикариус беше привлечено от Руската църква: сграда, която изглеждаше като извадена от вълшебна приказка; имаше зелен покрив и позлатени кубета, които придаваха на града атмосфера на московски царски двор.

- Какво ще правя сега? Има ли нова задача за мен?

Учителят тихо се засмя.

- Ти си неуморим, Сикариус - доволно измърка той. - Достоен божи син. Засега не. Върви си вкъщи.

Заповедта малко разочарова воина.

- Свърши ли? Няма ли повече?

- Не съм казал това - поправи го Учителят. - Краят е далеч. Нуждая се от теб.

- Това е добре.

- Но не и в момента. Върви си вкъщи. Ти свърши твоята работа. Сигурен съм, че воините се нуждаят от почивка.

Сикариус си пое дълбоко дъх, примирявайки се с решението.

- Добре. Дочуване.

И затвори.

В този момент колата минаваше покрай голямата катедрала „Александър Невски“, с нейните великолепни византийски куполи. Сикариус намали, за да може да разгледа сградата, а след това обърна към летището. Мина през тясна, оживена улица. Тротоарите гъмжаха от минувачи, които се разхождаха безгрижно или зяпаха витрините на магазините. Тук-там се виждаха цветните неонови реклами на казината.

Сикариус усети как гневът се надига в стомаха му.

- Безбожници! - извика той през зъби. - Нечестивци и грешници!

XXV