Читаем Poslednata tayna полностью

Излезе от банята и отиде да избере облеклото си за вечерята. Приближи се до гардероба и го отвори с рязко движение. По-голямата част от него тънеше в мрак, но той не му обърна внимание. Имаше три закачалки с дрехи; избра тъмносин блейзър. Искаше да впечатли Валентина и сметна, че ако облече блейзъра тази вечер, ще подчертае средиземноморския си чар. Освен това щеше да си сложи зелена вратовръзка, която отиваше на цвета на очите му. Италианката нямаше да може да му устои. Разбира се, трябваше да внимава за начина, по който говори за Новия завет. Такива неща не можеха да се харесат на католичка като нея. Но наистина, какво би могъл да направи? Да излъже? Да замаже положението? Не беше роден дипломат и вярваше, че истината трябва да се прегръща като жена, която иска да ти се отдаде. Гола. И колкото по-жестока, толкова по-истинска е тя. Извади блейзъра и вратовръзката от гардероба и посегна към ризата. Избра една бяла копринена риза, но откри, че ръкавите ѝ нямаха копчета. Постави дрехите на облегалката на дивана, като внимаваше да не се измачкат, и се отправи към нощното шкафче. Спомняше си, че там беше прибрал ръкавелите, които господин Кащро, негов стар приятел от магазина на булевард „Либердаде“, му беше подарил за Коледа. Отвори чекмеджето, за да ги извади, но вниманието му беше привлечено от една бележка, оставена до нощната лампа.

- Какво е това?

Не си спомняше да е оставял бележка. Дали не е съобщение от чистачките? Навярно рецепционистът беше изпратил да я донесат в стаята му, докато го нямаше. Взе листчето и се загледа в съдържанието му.

Онова, което видя, го накара да отвори широко очи.



- Veritatem dies aperit! - запита се той. - Ho какво, по дяволите, означава това?

Взря се в съобщението, опитвайки се да разбере значението му. Знаеше, че има нещо странно познато в тази бележка. Но какво? Струваше му се, че умът му работи бавно, защото изминаха две безкрайно дълги секунди, но всъщност мисълта му летеше, защото в рамките на тези две секунди той успя да осъзнае какво държи в ръцете си. Това беше загадка, подобна на онези, които бе декодирал напоследък за полицията - странните ребуси, открити близо до труповете. Загадките на сика- риите.

В същия миг му се стори, че леглото се издига. Една черна фигура внезапно се надигна от чаршафите като изхвърлена от гигантска пружина и се хвърли с разперени ръце върху Томаш.

- Нечестивец!

Първото нещо, което историкът усети, беше натискът на непознатия. Загуби равновесие, удари гърба си в стената и се стовари на пода, събаряйки някаква мебел. Една ваза падна на пода и се пръсна с трясък на мозайката в стаята.

Второто, което усети, вече проснат на твърдия и студен под, беше тежестта и ловкостта на нападателя. Непознатият се уви около жертвата си като ластик. Томаш опита да се освободи, но мъжът показа изненадваща гъвкавост и успя да парира движенията му. Историкът осъзна, че дори не може да помръдне, сякаш беше вързан в усмирителна риза.

- Чуйте ме - каза той, опитвайки се да звучи възможно най- разумно при тези обстоятелства. - Нека поговорим.

Нападателят го държеше здраво и притискаше тялото му надолу с лице към ледената мозайка. Томаш не можеше да го види, но усещаше топлия му дъх в тила си.


- Някога сънувал ли си усмивката на смъртта? - попита мъжът с дрезгав глас. - Или предпочиташ да си говорим за преддверието на ада?

Тонът му беше суров, едва ли не фанатичен, но фактът, че непознатият говореше, макар и странни неща, вдъхна на Томаш известен кураж. Може би щеше да го убеди да го пусне? Не че това му се струваше вероятно предвид трите трупа, които този убиец беше оставил след себе си, но си струваше да опита. В крайна сметка какво щеше да загуби? Живота?

- Няма нужда от насилие - прошепна той с толкова спокоен глас, че сам се изненада. - Кажете ми какво искате и съм сигурен, че ще се споразумеем.

Над главата му прозвуча тих смях.

- Кажи ми - прошепна непознатият в ухото му - какви изкушения очакват душата ми?

- Не знам. - Насили се да се засмее, за да скрие страха, който разпалваше кръвта му, и изрече приглушено: - Пари няма да са...

До ушите му достигна нов смях.

- Искам агнец.

Томаш усети, че сърцето му се свива. При тези обстоятелства това бе последното нещо, което копнееше да чуе.

- Агнец?

- Да, агнец - потвърди тихият дрезгав глас. - Съгреших и трябва да изкупя греховете си. Жертвоприношението ще ми донесе Божието опрощение. - Непознатият отново приближи устни до дясното ухо на жертвата си. - Казаха ми, че имаш крехко месо на хубаво агне.

Положението се усложняваше.

- Вижте, моля ви - прошепна историкът, чувствайки, че времето му изтича. - Това е агнетата са стари истории, които вече...

- Стари истории? - изръмжа нападателят. Внезапна ярост пролича в гласа му. - Как се осмеляваш?

- Успокойте се!

Историкът усети бързото движение на мъжа над себе си и в следващия момент пред очите си съзря кинжал с извито острие. Убиецът му го показваше.

- Ами това? Мислиш ли, че е стара история?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры