Последният ден на Сътворението

Ленард вече чакаше при хеликоптера. Тъкмо щяха да излетят, когато един джип пое с главоломна скорост по пътя към крепостта. Беше Рикардо, до него седеше Близард. Главатарят на племето ги изгледа с празен поглед. Кървеше на няколко места, а с огромната си лапа натискаше гърдите си. Мексиканецът караше като бесен, машината се мяташе и подскачаше. Ленард и Стив хукнаха подир нея към лагера.

Бейли, Нина и Джейн се заеха с ранения, но не можеха да сторят бог знае какво за него. Като изневиделица изскочиха две женски и нададоха жалостив вой, щом видяха Близард. Той ги погледна с укор и ги прогони с един замах на ръката. Седна, пъхтейки, докато животът изтичаше от него. Хората стояха безпомощни, опитваха се с неми жестове да му дадат някакво облекчение. Той ги гледаше ред по ред с тъмните си очи мълчаливо и си остана господар до края.

Бавно се освободиха от вцепенението си. Рикардо докладва тихо какво се беше случило. Ден преди това джуджетата имали уговорена среща някъде на изток с търговските наемници за размяна на стоки. Изглежда, останалите живи от битката в десантния район са познали Близард и са решили да си отмъстят за поражението. През нощта им се удало да открият едно от дърветата, където спели две самки с три деца, да ги обкръжат и пленят. Близард бил готов да плати за освобождаването на заложниците с кожи, но детекрадците настоявали за оръжие и муниции. Те се чувствували достатъчно силни, за да диктуват условията, защото били група от двадесет и двама души, въоръжени до зъби, все опитни и безскрупулни наемници.

Близард се опитал да ги залъгва, докато събере своите и хората на Гудлък, но разбойниците усетили неговите намерения, изклали пленените и открили огън. Близард, извън себе си от ярост, се опитал да изненада противниците си, преди да е пристигнало достатъчно подкрепление, но бил тежко ранен. В същото време Рикардо и Джеръм стигнали на бойното поле. Докато Джеръм и Гудлък поели предвождането на двете племена, Рикардо се опитал да спаси живота на Близард, като го докара колкото се може по-бързо в крепостта.

— Защо не повика хеликоптера? За няколко минути щяхме да сме там — каза Стив.

Мексиканецът посочи дупките от изстрели по колата.

— Апаратът отиде. Имахме късмет, че не улучиха резервоара.

Късно следобед Джеръм се завърна с шест джуджета, измъкнали се от боя с леки наранявания. Водеха осемнадесет камили със себе си, натоварени с куп оръжие, екипировка и разни стоки. Бяха унищожили противника си без остатък.

Джеръм беше побледнял.

— Не бях преживявал подобно нещо — каза той тихо и метна плах поглед към ранените, които клечаха пред болничната барака, за да бъдат превързани. — Биха се като бесни, без оглед на загубите. Беше ужасно. Хвърляха се като фурии върху наемниците, прегризваха им гърлата.

— Много ли мъртви има?

— От другите — всички. От джуджетата сигурно десет или дванадесет.

С настъпване на тъмнината пристигна и Гудлък с дванадесет камили. Караше мъртвите от двете племена, женските и децата. Бейли нареди да им се раздаде храна. По-късно Гудлък с хората си и останалите живи от племето на Близард се изтеглиха на високото плато над крепостта, където се намираше тяхното гробище. Воплите на женските и плачът на децата се носеха през цялата нощ.

Късно преди пладне Бейли, Джеръм, Рикардо и Стив също се изкачиха на погребалния рид. Присъствуваха на един призрачен спектакъл. Воините бяха си намазали лицата с бяло и приклекнаха в полукръг около положените мъртви. Бяха изровили дълъг плитък гроб. В средата лежеше мощното тяло на Близард, малко по-нависоко, от двете му страни, бяха поставени по петима от падналите воини. Труповете бяха целите покрити със зелени клонки и цветя. Докато женските и децата клечаха мълчаливо отзад, воините започнаха погребалния ритуал. С ритмично пъхтене всички едновременно се навеждаха, сключили ръце на гърба си, и с поривисти движения забиваха чела почти в земята. Ритъмът ставаше все по-бърз, пъхтенето нарасна до стенание; боядисаните лица, почти неразличими едно от друго, бяха разкривени и озъбени от болка. Челата все по-бързо се свеждаха и изправяха, стенанието прерасна в остър болезнен вик, който внезапно замря, както и движенията. Тишина. Можеше да се долови само ускореното им дишане и шумоленето на листата. Внезапно женските нададоха пронизителен вой, докато децата уплашено се вкопчиха в козината на гърдите им и се разреваха.

След като дълго мълчаха и не помръдваха, воините се надигнаха като призраци в обедната мараня, после започнаха да мъкнат камъни и да ги трупат върху мъртъвците.

— Виждал ли си някога черепно дърво? — запита го Елмър на следното утро.

Стив поклати глава.

— Тогава тръгвай с мен!