Последният ден на Сътворението

— Кой е онзи там до нея? — посочи той с глава към Джеръм, който тъкмо пренасяше багажа на Джейн на борда. — По дяволите, срещал съм го някъде! А също и тоя тук. — Той вдигна тоягата си и посочи към Стив. — Наляга ме споменът за едно великолепно уиски, което пожертвувах заради една още по-великолепна нощ в обятията на тази красавица. — Той притвори очи и сложи длан на сърцето си. После посочи едва забележимо с палец през рамото си и каза: — Ако не ме лъже всичко тук, то онзи стареещ герой от някой уестърн е Джеръм. Банистър, а ти… — той потупа Стив с показалец по гърдите — ти си нашият астронавт в оставка Стив Стенли. Вярно ли е? Ама много млади сте се запазили! Къде бяхте толкова време?

— И ние сме почти от три години тука — отвърна Стив.

— Три години! — изсумтя Пол пренебрежително. — А къде се е дянал старият дявол? Не водите ли и Хал с вас? Той винаги беше тук, щом пристигнеше барката.

— Хал е мъртъв — каза Рикардо. — Чарлс също, и Харалд, и Близард.

— Мъртви, мъртви — възкликна Пол и удари укорително тоягата си в земята. — Аз бях на гости на Моузес.

— Чухме, че отдавна си се върнал от Атлантида. Видели са те.

— Светът е малък. Всеки познава всекиго. Имам много да ви разказвам — за отвъд, за Моузес и неговото семейство. Цяла зима живях при него. Толкова много имахме да си разказваме, че не успяхме да свършим по-рано.

— Ти си имал много да му разказваш — поправи го Рикардо.

— Аз имах много да му разказвам — съгласи се Пол. — Но и той също имаше да ми разкаже туй-онуй.

В това време пътниците се бяха качили на борда. Кози мехове с прясна питейна вода лежаха, стоварени на палубата, лъскаво-черни, натрупани един върху друг като подпухнали, осакатени животински трупове.

Освободиха въжетата, вдигнаха тежката рея, заскърца дърво, после разгънаха голямото тъмно платно и барката се плъзна по сребристо блещукащите води.

Дълго стояха и махаха, докато карачите на товарни животни сипеха ругатни и камшични удари върху животните, с които отнасяха стоките си на пазара.

— Ето отплува моята младост — каза Пол и се изсекна шумно в огромна, не съвсем чиста червена кърпа, която измъкна от дъното на торбата, висяща на рамото му. Стив го погледна косо и забеляза как Пол скришом бърше очите си. Той взе пътната му кошница, за да я отнесе при камилите, и отново я пусна на земята, щом чу от вътрешността й заплашително ръмжене.

— Тихо, Дейви — подвикна Пол, — никой няма да те открадне. Тук сме между свои. — Той отвори капака на кошницата и издърпа отвътре едно кученце, малко ръждивочервено кълбо с пухкава опашка, черна муцунка и къси тъпоъгълни уши, напомнящо на чау-чау36. То заситни между тях, душейки ги поред, след което се оттегли между краката на Пол, където явно се чувствуваше най-сигурно.

— Произходът му е от Америка — каза Пол. — Ловци хванали няколко и ги опитомили. В Атлантида са станали почти напаст. Бях взел няколко със себе си и ги подарих на Моузес. Качих се на борда с цяла глутница; реших, че все няколко ще издържат на дългия път. Но когато слязох в Кадис, броят им беше се утроил и капитанът три пъти се прекръсти, като се отърва най-после от нас. Така ли е, Дейви? Половината от екипажа денонощно ловеше риба да изхрани тая ненаситна пасмина. А колко дълго и безрезултатно се лутаха учените да разберат как кучето е попаднало от Новия свят в Стария! Кой би допуснал, че аз, Пол Лури, съм решението на загадката.

— Как е Моузес? — попита Джеръм.

— Не е добре. Последното лято се скарал с един саблезъб тигър. Това му се отразило зле. Прескочил трапа, което дължал преди всичко на боасите. Те му донесли билки от планините, които, изглежда, са сторили чудото, разказваше ми жена му. Движи се само с патерици, по цял ден седи на верандата. Синовете и дъщерите му вършат работата.

Построил си е къща от камък, за цяла вечност. Има си и ковачница. Кара да му копаят желязо от планината и е направил един боас своя Хефест37, като е успял да му отнеме страха от огъня. Не съм антрополог, но няма да се учудя, ако котилото на Моузес се чифтоса е боасите и оцелее петте милиона години. От това би излязла раса, която ще може да се опре на джуджетата и няма да сподели съдбата на неандерталците.

— Чух, че имал една дузина деца — каза Джеръм.

— Осем сина и четири дъщери, някои са черни дяволи като него, други са се метнали повече на майката. Най-големият, Алгис, е пребродил цяла Европа, бил е чак до Северно море и там е открил много странни неща, които аз самият бих искал някога да видя. Но за такива уморителни странствувания вече съм твърде стар.

— Да не би да е открил другия край на нефтопровода на Франсис? — рече Стив.