Последният ден на Сътворението

Вълнуващ спектакъл е, когато остатъците от тия хронотронни буреносни фронтове достигнат Атлантида. Хората се взират като вцепенени към огромната бетонна равнина. Светлият ден помътнява, въздухът отведнъж се зарежда с електричество. По експерименталните маси материал заиграват електрически пламъчета на фона на помръкналото небе. Бури изсипват поройни дъждове. Над морето се вдигат водни вихрушки и често навътре в сушата валят трепкащите тела на риби, отнесени високо в атмосферата. Понякога небето потъмнява и един горещ сух адски полъх напада града, дошъл сякаш от други епохи, друг път в разгара на лятото ще завърти снежна виелица или ще падне градушка от петдесеткилограмови парчета.

На няколко пъти излизах след някоя такава отвратителна буря в оперативната зона. Обзема те тягостно чувство. Хората избягват тази местност. Имаш усещането, че всеки момент ще те подхванат и ще те запратят в някоя тъмна бездна. Междувременно местността се е покрила с прах и навеян пясък, в който можеш да намериш странни предмети…

Пол разтвори една кожена торбичка, която носеше на шнур през врата си, и изпразни съдържанието й в шепата си.

— Ето един венчален пръстен. Р.Ф. 16.1.1873. Но най-интересното е, че плоската вътрешна страна се намира отвън, а закръглената — отвътре, като че са действували мощни топологични сили. Ето това е част от алуминиева табелка: горе може да се разчете „… РИ“, вероятно последната сричка на име; над него „7 7 3“, а под него „… ИЛИ“, сигурно се касае за опознавателната марка на пилот от Военновъздушните сили, който се е казвал МЪРИ или нещо такова. Ето тук: две златни коронки от кътници, помежду им мост от две части. Това тук без съмнение е човешки пръст, напълно дехидриран и мумифициран. Ето и един винт, четвърт цол, деформиран от невероятна сила. Това парченце месинг трябва да е от арматурата на някой кораб, защото тук отстрани е гравирана нониусна39 скала и цифрите 7 и 8. Понякога можеш да намериш и съвсем други неща. Смачкани части от машини, деформирани до неузнаваемост, парчета алуминиева и стоманена тенекия, овъглен пластмасов материал, гранулиран метал, стопен и отново застинал, също така части от трупове, откъснати човешки крайници, повечето напълно изсушени, а на някои места се виждат и тъмни петна, сякаш е паднал порой от кръв или петрол.

Пол пусна предметите обратно в кожената торбичка.

— Довлечени от времето неща. Запокитени в миналото и изхвърлени на брега от прибойните вълни, произведени от машините на осемдесетте години. Изглежда, не всичко е вървяло така, както са си го представяли — каза Пол, вдигайки рамене. — На атлантидите са им хрумнали доста полезни начини, за да изпратят в бъдещето добри съвети, разни впечатляващи анахронизми, неразбиваеми капсули, така да се каже, цял куп последователно датирана бутилкова поща, но, изглежда, никоя не е пристигнала. Може би са изхвърлени на непознати брегове, където не живеят хора, или пък земята ги е приела твърде надълбоко в скутите си и не ги излага на показ.

Когато пристигнаха в крепостта и отново започна ежедневието, присъствието на Пол Лури се почувствува като ободрителен летен дъжд. Всички се посъживиха, окуражиха се наново.

Той съобщи, че проектът „Атлантида“ печелел все повече привърженици и имал известни изгледи за успех, ако базите им на американската суша продължават да се развиват така добре, че да гарантират снабдяването с жизнено необходими стоки, а по-късно — и със суровини.

Пол Лури бе решил да пресече отново Атлантика. — Единственото цивилизовано петънце на този огромен, неуютен свят — уверяваше ги той.

След като в продължение на седем месеца не чуха никакъв материализационен пукот, а от последното кацане бяха минали петнадесет месеца, те решиха единодушно да разформироват крепостта.

Беше 18 август на петдесетата година от първото регистрирано кацане.

Записаха решението, имената си и датата в летописния дневник, запоиха го в една оловна касета, нея пък затвориха в една хронотронна сонда от неразрушима пластмаса и я закопаха на височината Монт Лапаню.

С това най-амбициозният и най-скъпо струващ проект в историята на човечеството беше официално обявен за провалил се.

Направиха го на драго сърце, защото нищо вече не ги свързваше с епохата, от която идеха и която би могла да бъде златен век на човешката култура, ако бе стояла под други звезди, а не под тези върху пагоните на честолюбиви генерали.

Оставиха по-голямата част от екипировката си на обединените племена, чието водачество бе поел Сенегал, синът на Гудлък. Той искаше да ги поведе на изток, за да търсят в Тиренската падина и Сицилианските планини нови места за ловуване.

Джеръм говореше, че щял да отиде при Моузес, а Гудлък и Сноубол искаха да го придружат. Стив още не беше решил накъде.

Така те потеглиха с няколко камили и личните си вещи на север и зачакаха барката, южно от наречения по-късно Капо дел Архентиера. Тя пристигна на втори септември.