Последният ден на Сътворението

— Не е. Каза, че приличало по-скоро на гигантска система от бункери. Взел го за укрепително съоръжение. Лежало на брега, наполовина под водата. Онази част, разположена на сушата, била напълно обрасла с растителност. Съоръженията трябва да са от много хилядолетия. Разказваше и за релси от някакъв материал, който не ръждясвал. Часове наред яздил край тия релси, докато се влели в морето. А далече навътре във водата можели да се видят още много от тези бункери, разядени от прибоя, покрити с миди и морска растителност.

— Какво ли може да е? — рече Стив.

Пол сви рамене.

— Вие сте млади. Идете и го вижте. Ако се съди по описанията, трябва да са стартови рампи за междупланетни кораби. Огромен комплекс, откъдето се отправяли на път междузвездни кораби. Може би са били хора, заминали из Галактиката, може да са били посетители от звездите, изградили там своя база. Кой знае. Момчето споменаваше и за надписи, които е открил, релефи в проядения бетон. Но едва се забелязвали. Това е страна, където вилнеят чести бури.

Дали старият Труси все пак нямаше право? — запита се Стив. — Дали човекът не е потеглил отдавна из Галактиката?

— И за какво говорят надписите?

— Това само боговете знаят. Дяволското племе на Моузес наистина добре си служи с лъка и ножа, но на четмо и писмо никой не ги е учил. Пък и за какво им е? Само че ако на мелеза му сечеше малко повече пипето, щеше да седне и да прерисува знаците. Просто да ти се дореве, щото Моузес и аз можехме да ги разчетем. — Пол въздъхна и отпи от меха с вода, който му подаде Рикардо. Избърса си брадата и рече: — Аз знам какво казват заличените надписи. — Той нарисува с тоягата си един правоъгълник на земята до загасналия лагерен огън. — Вие, които прекрачвате в този свят, надежда всяка оставете. Той няма никакво бъдеще. Те го изгледаха озадачени.

— През мен се влиза в град скърбящ и вечен;
през мен се влиза там, где скръб цари;
през мен се влиза при народ обречен…
……………………
надежда всяка тука оставете!

— Звучи ми познато — каза Стив.

— Така или горе-долу така ще го изрази някога един поет38 от този край — завърши Пол, вдигна показалец и подигравателно, намигна.

— Ти винаги си бил голям шегаджия — засмя се Рикардо.

Пол сви рамене.

— Е, да. А не съм ли прав?

— Това ти най-добре си знаеш — каза Джеръм.

— Бил си в Атлантида — каза Рикардо. — Как е там?

— Ще ви разкажа и за Атлантида.

— Атлантида — започна той, когато след пазара седнаха около, вечерния огън, а наоколо им цвърчеха цикадите. — Атлантида е много странен континент. Никъде няма да видиш така една до друга смелостта и обезкуражеността. Ако седнеш в Санкт Джорджия на терасата на кръчмата „Бъдеще“ на Дъдли, който се перчи, че вари и предлага първата бира в света — между нас казано, ужасна е, но от година на година става по-добра, — можеш да ги различиш по облеклата им. Атлантидите с тюрбан и самотъкана тога, другите в избелели мизерни униформи. Едните имат вид на местни жители, спокойни са и самодоволни, другите са като туристи, нетърпеливи и малко подозрителни. Всички те поглеждат на югозапад към така наречената оперативна зона; едните развеселени и мъничко скучаещи, а другите са нервни и изпълнени с досада като пътници, които дни наред чакат своя самолет, чието пристигане се отлага от час на час.

Засипали са залива на Касъл Харбър и голяма част от лагуната западно от Санкт Джорджия към северния риф, отстранили са всички неравности на терена с булдозери, идеално са го нивелирали. Площадката е осем километра дълга и пет широка. В средата се намира една платформа, където е натрупан експерименталният материал, който от десетки години ’се мъчат да върнат в бъдещето, но напразно. Никой не знае каква точно е причината. Има цял куп специалисти по тоя въпрос и също толкова хипотези. Най-правдоподобно звучи, че е трудно да се фокусира „полето на завръщане“ с необходимата точност във времето и пространството. Разсейвало се на стотици квадратни километри и в огромни периоди от време. Спомняте ли си тупурдията, която се вдигна в средата на седемдесетте години около така наречения Бермудски триъгълник? Не беше чак такава глупост, както я изкараха учените. И сигурно слуховете се подклаждат непрекъснато от най-високо място, за да се направи историята още по-мистериозна, а с това и по-съмнителна. Защото започнаха да се досещат какво може да се случи в тоя географски ъгъл, когато от флотската база влизаха в действие мощните машини на времето и неконтролирано се изпращаха в миналото от порядъка на милиони мегаватчаса. С тях могат да отлетят във времето дори чрез открити гравитационни полета огромни маси и тежко и горко на кораба или самолета, който ще попадне във вихъра на изкуственото гравитационно кълбо, което е тръгнало назад във времето, за да върне от най-далечното минало някакъв предмет.