Последният еднорог

Ако се бе хвърлил срещу нея в оня миг, щеше да го посрещне, мъничка и отчаяна с потъмнелия си рог, дори да я разкъсаше под копитата си. Бе по-бърз от нея; по-добре беше да се изправи срещу него сега, отколкото той да я настигне, докато бяга. Но Бикът се приближаваше бавно, със зловещо игриво полюшване, сякаш се опитваше да не я уплаши, и тя отново се пречупи пред него. С тих вопъл се завъртя и препусна по пътя, по който беше дошла: обратно през разкъсаните поля и равнината, към замъка на крал Хагард, все така мрачен и прегърбен. Червеният бик се втурна след нея, следвайки страха ѝ.

Шмендрик и Моли се разлетяха като тресчици, когато Бикът мина покрай тях — Моли се стовари без дъх и свяст на земята, магьосникът се озова в храсталак от бодли, които му струваха половината плащ и една осма от кожата. Двамата се надигнаха, щом се посъвзеха, и с накуцване последваха еднорогата, подпрени един на друг. Никой не отрони дума.

Прекосиха гората по-лесно от нея, защото Червеният бик вече бе минал оттам. Катереха се по огромни дънери, не просто натрошени, а наполовина стъпкани в земята, на ръце и крака пълзяха по пукнатини, чието дъно не виждаха в мрака. «Никои копита не могат да направят това» — помисли си Моли замаяно. Самата земя се бе разкъсала, отдръпвайки се от тежестта на Бика. Тя си представи еднорогата и сърцето ѝ изтръпна.

Когато излязоха в равнината, я видяха — мъничка и мержелееща се, бяло валмо от пяна във вятъра, почти неразличимо сред блясъка на Червения бик. Моли Гру, полуобезумяла от изтощение и страх, ги зърна да се движат подобно на кометите и камъните през пространството: вечно падащи, вечно преследващи, вечно сами. Червеният бик никога нямаше да настигне еднорогата, не и докато Настоящето не настигнеше Начеващото, Напусналото — Новото. Моли се усмихна безметежно.

Ала пламтящата сянка се надигаше над еднорогата, докато започна да им се струва, че Бикът е навсякъде около нея. Еднорогата се изправи, извъртя се и се хвърли в друга посока, само за да се натъкне на Бика, свел глава, с потекъл от челюстите му тътен. Тя се обръщаше отново и отново, отстъпваше назад и настрани, хитро се стрелваше в една или друга посока; и всеки път Червеният бик я направляваше, застанал неподвижно. Той не нападаше, но не ѝ оставяше никакъв път за отстъпление освен един.

— Той я насочва — обади се Шмендрик. — Ако искаше, досега щеше да я е убил. Насочва я по пътя, по който е изтласкал другите — към замъка, към Хагард. Чудя се защо.

— Направи нещо — каза Моли. Гласът ѝ бе странно безучастен и безстрастен.

Магьосникът ѝ отвърна със същия тон:

— Няма какво да направя.

Еднорогата побягна пак, трогателно неуморна. Червеният бик ѝ остави достатъчно място да тича, но не и да се обръща. Когато застина срещу него за трети път, бе достатъчно близо и Моли видя, че задните ѝ крака треперят като на уплашено куче. Този път се застави да не отстъпва, риейки земята яростно, присвила назад тънките си уши. Не можеше да издаде и звук, а рогът ѝ не засия отново. Присви се, когато небето се сгърчи и напука от рева на Червения бик, ала не се отдръпна.

— Моля те — рече Моли Гру. — Моля те, направи нещо.

Шмендрик се завъртя към нея с лице, подивяло от безпомощност.

— Какво мога да направя? Какво — с моята магия? Фокуси с шапка, с грошове, или оня, в който разбивам камъни на омлет? Ще се хареса ли на Червения бик, как смяташ? Или да пробвам фокуса с пеещите портокали? Ще опитам всичко, което предложиш, понеже със сигурност ще се радвам да помогна някак.

Моли не му отговори. Бикът пристъпваше напред, а еднорогата се свиваше все по-ниско и по-ниско, докато им се стори, че ще се скърши на две.

— Знам какво да направя — каза Шмендрик. — Ако можех, щях да я превърна в някое друго създание, в някой звяр, твърде скромен за вниманието на Бика. Ала само великите магьосници, вълшебници като учителя ми Никос, имат такъв вид сила. Да преобразиш еднорог — всеки, който го може, умее да жонглира със сезоните и да разбърква годините; а моята сила не е повече от твоята. Всъщност е по-малко, понеже ти можеш да я докосваш, а аз — не.

После изведнъж каза:

— Виж. Свърши се.

Еднорогата стоеше неподвижно пред Червения бик. Главата ѝ бе приведена, а белотата ѝ — одрипавяла до сапуненосиво. Изглеждаше изпита и мъничка, и дори Моли, която я обичаше, не можа да не забележи, че еднорогата е нелепо животно, когато загуби сиянието си. Лъвска опашка, крака на сърна, стъпала на коза, гривата — студена и рехава като пяна в шепата ми, овъгленият рог, очите… о, очите! Моли хвана ръката на Шмендрик и с всички сили впи нокти в нея.

— Ти имаш магия — каза тя. Чу собствения си глас, дълбок и ясен като на сибила [17]. — Може би не можеш да я намериш, но нея я има. Повика Робин Худ, а Робин Худ не съществува — но той дойде, и беше истински. Това е магия. Имаш всичката сила, която ти трябва, ако посмееш да я потърсиш.