Последният валс на Матилда

— Никога не съм имала подобно намерение! Чарли е прозрачен като стъкло.

Хелън си играеше с ленената салфетка в скута си.

— Караджонг ще премине в ръцете на дъщеря ми и нейния съпруг, когато дойде време ние да се оттеглим, и ако решиш да останеш, ти гарантирам, че тази история ще приключи. Съпругът ми изпитва уважение и възхищение към теб. Приятно му е, че в Чаринга отново има млад човек. Случилото се преди години е лошо, но миналото е погребано, както и повечето от хората, засегнати от тази история. От нас зависи дали ще използваме по най-добрия начин това, което имаме.

Джени се усмихна.

— Преди няколко седмици някой ми каза същото. — Тя си спомни разговора с Брет и усмивката й помръкна. — Какво ще кажеш за по едно истинско питие, преди да си тръгнеш? Някъде трябва да имам една бутилка джин.

Хелън я последва в кухнята.

— Дали случайно този човек не е бил възхитителният Брет Уилсън?

Както сипваше джина, Джени трепна.

— Защо мислиш така?

Хелън се усмихна.

— Заради начина, по който се гледахте, докато танцувахте. И двамата очевидно сте хлътнали.

Джени не каза нищо и продължи да се занимава с питиетата.

— Извинявай, Дженифър. Надявам се, че не съм казала нещо не на място. Тук в пустошта се случват толкова малко неща, че без да искаме ставаме много наблюдателни. Клюките по телефона и радиостанцията са едно, но само когато се събираме на подобни празници можем да надушим нещо по-пикантно. Ще се изненадаш колко много можеш да разбереш за един човек само като стоиш и го наблюдаваш.

— Е, този път си сгрешила, Хелън. — Джени се засмя, но смехът й прозвуча високо и фалшиво.

— В морето има много риба — промърмори тя с намръщена физиономия, но после се разведри. — Да пием за бъдещето — каквото и да е то.

Трите жени си бъбриха, докато небето не потъмня, а наоколо ежедневната работа в Чаринга следваше своя ход. Накрая Хелън стана.

— Време е да си ходя.

Джени и Даян седяха и гледаха как тя изрита изящните сандали от краката си.

— Не чувствам проклетите педали с тези токчета — обясни тя, като хълцаше.

— Мислиш ли, че си в състояние да караш? Доста си пийнала. — Даян се обърна към Джени. — Може би е по-добре да остане да преспи тук.

— Не се притеснявайте, момичета — засмя се Хелън. — В какво бих могла да се блъсна по тези пътища? — Тя погали Джени по ръката. — Беше ми хубаво да си поговоря с теб, Джен. Чувствам се много по-добре сега, когато всичко се знае — усмихна се тя. — Обаждай ми се и ако решиш да се върнеш в Сидни, потърси ме там. Това е адресът ми в Парамата.

Джени и Даян останаха да гледат как колата се отдалечава сред облаци от прах. Когато тя почти изчезна на хоризонта, те се прибраха вътре. Навън нощта настъпваше бързо, в далечината отекваха гръмотевици и мухите летяха на черни рояци около конете в ливадата.

— Историята си я биваше — промълви Даян.

Джени кимна.

— Това обяснява много неща. Марвин сигурно е подозирал, че Матилда не е негова дъщеря — ето затова е сторил, каквото е сторил. От чиста злоба.

Даян се прозя.

— Не знам за теб, Джен, но мен ме заболя главата. Време е да си лягаме.

Джени се съгласи. Бурята и джина имаха същото въздействие и върху нея. Последният дневник щеше да почака до сутринта.

Брет не се учуди, че Хелън е дошла в Чаринга. „Все пак — разсъждаваше той, — ако ще има сватба, тя ще бъде главният организатор на подготовката.“ Изненада го това, че тя пристигна сама. Етън беше стар и прикован на инвалидната количка, но тази сватба бе кулминацията на дългогодишните му кроежи и беше странно, че не присъстваше. Сега сигурно потриваше ръце при мисълта, че най-сетне Чаринга ще бъде собственост на Скуайърс.

Денят напредна, работата във фермата изискваше Брет да е в близост до къщата. Той наблюдаваше отдалече как те обядваха на верандата и макар че чуваше смеха и гласовете им, никога не беше толкова близо, че да подслуша какво обсъждаха с подобно оживление. Подозираше, че замисленият заговор е успял и сватбата предстои. Веднага щом Хелън си тръгнеше, щеше да отиде при Джени и да й връчи молбата си за напускане. Щом Скуайърс щяха да са собственици на Чаринга, нямаше смисъл да остава тук.

Беше му почти непоносимо да работи в близост до къщата и накрая успя да се измъкне към ливадите, но умът му не беше в работата, която вършеше. Дженифър не приличаше на нито едно от момичетата, които познаваше, и Брет си призна с тъга, че дори след тези три месеца тя оставаше загадка за него. Отначало се спречкваха често, но с течение на времето той усети постепенна промяна и у себе си, и у нея. През нощта на танцовата забава имаше възможност да й каже какво изпитва към нея.

Той обаче пропиля този шанс, защото не му достигна смелост да й разкрие чувствата си. Страхуваше се да не бъде отхвърлен. Страхуваше се, че подигравките и закачките на приятелите му за това, че се подмазва на шефа, са достигнали до нея и тя си мисли същото.