Последният валс на Матилда

За първи път Матилда напускаше познатата обстановка на Уолаби Флатс и Чаринга. Фин предложи да дойде с нея, но тя отклони предложението му. До тук се бе справила съвсем сама, проклета да беше, ако позволеше подобна дреболия да я надвие.

Пътуването й отне няколко дни, през които тя шофираше внимателно по новата магистрала до Броукън Хил. През нощта спеше завита с одеяло отзад в каросерията и си преповтаряше какво ще каже на финансовия съветник Джефри Банкс.

Кантората му се намираше на втория етаж в изискана викторианска сграда, която явно някога е била частна къща. Отпред имаше редица бели колони, а наоколо по пейките сред добре поддържания парк, под сянката на цъфтящите евкалипти, седяха елегантно облечени жени.

Като се чувстваше малко неловко в новите си обувки и лятна рокля, Матилда придърпа шапката върху непокорната си коса и заизкачва стъпалата.

Джефри Банкс беше млад, с приятна усмивка и много сърдечен. Матилда го наблюдаваше внимателно, за да го залови в двуличие, докато й обясняваше, че разбира проблемите на Чаринга, но когато той спомена, че брат му е собственик на Нула Нула, притеснението й изчезна.

Мина известно време, през което двамата разгледаха папката с предложенията за инвестиции и когато свършиха, Джордж й наля чаша шери. После я погледна и внимателно попита:

— Г-це Томас, хрумвало ли ви е да изготвите завещание?

Матилда се сепна. Подобно нещо никога не й бе минавало през ум.

— Няма смисъл. Нямам на кого да оставя фермата, когато умра.

Той подпря лакти на бюрото. В очите му имаше блясък, който би могъл да мине за опит за флирт.

— Вие сте още млада и, бих казал, привлекателна жена, г-це Томас. Кой би могъл да каже какво ще му донесе бъдещето? Предлагам ви да оставите целия имот под попечителство за вашите наследници — точно както майка ви и баба ви са постъпили преди вас, освен ако не искате държавата да вземе собствеността ви след вашата смърт.

Матилда го погледна със сериозно изражение. За какъв се мислеше той, да прави подобни намеци на жена, която би могла да му бъде майка?

— Нямам наследници — каза уверено тя, — и не смятам, че нещо ще се промени.

— Разбирам, г-це Томас — започна внимателно той, — но бих ви посъветвал да си помислите. Животът има навика да ни поднася изненади. Кой знае какво ще се случи? Може да се омъжите, дори да имате деца. Ако умрете, без да оставите завещание, членовете на семейството ви трябва да води съдебни дела, за да получат това, което им се полага по право. Не бихте искали това да се случи, нали?

Матилда се сети за Етън и Андрю и домогванията на семейство Скуайърс до Чаринга. Ако това, което казваше Джефри Банкс беше вярно, в минутата, в която умреше, Скуайърс щяха да преминат в атака. Тя отново погледна Джефри Банкс. Въпреки дяволската му дързост и факта, че най-вероятно щеше да си остане стара мома, Матилда разбираше какво има предвид.

— Макар и да мисля, че няма да има голямо значение, нищо няма да ми стане, ако направя това завещание — каза накрая тя. — Какво трябва да сторя?

Джефри Банкс се усмихна.

— Първо трябва да решите на кого искате да оставите Чаринга. Имате ли някого предвид?

Матилда се загледа в пространството. Роднини нямаше, а при нейния начин на живот приятелите й се брояха на пръсти. С Ейприл си пишеха, но Матилда усещаше, че са се отчуждили и с годините ставаше все по-трудно да намира за какво да й пише. Водеха различен начин на живот. Ейприл живееше в града, работеше в офис сред елегантни и образовани хора, които бяха много по-интересни от затворените ограничени хора в пустошта. Децата й щяха да са осигурени много добре след смъртта на родителите й и Матилда се съмняваше, че ще искат някога да се върнат по тези места.

Ако искаше Чаринга да не попадне в ръцете на Скуайърс, то трябваше да намери някого, на когото можеше да има доверие.

Тя се замисли за момент, после стигна до решение, от което сама се изненада. Когато обмисли по-задълбочено хрумването си, разбра, че в него имаше смисъл. Първоначално, когато се запозна с Фин, го прие с големи резерви, но с течение на времето, започна да го харесва и да цени приятелството му. Макар че бе млад и красив, той бе един тих, леко срамежлив мъж, който обичаше земята и се притесняваше в общуването си с непознати. В нейната компания обаче се чувстваше добре и поне един път седмично шофираше по три часа, за да дойде от Уилга до Чаринга. Матилда свикна всяка събота да приготвя специална вечеря. След като се нахранеха, слушаха радио или си говореха за работата през седмицата и той си отиваше така тихо, както бе дошъл.

Тя се усмихна вътрешно при мисълта за тяхното все по-силно приятелство и за доверието, което дойде като следствие от него. Той със сигурност щеше да си намери съпруга някой ден, но щеше да бъде хубаво да знае, че оставя Чаринга на човек, който ще се грижи добре за нея.

„Само че той не трябва да научава за това — помисли си тя. — Не искам приятелството ни да се опорочи.“