Последният валс на Матилда

— Идвам с теб — каза Даян. Неестественото спокойствие на Джени я притесняваше.

— Няма нужда, миличка. Направи ми една услуга, занеси картините в галерията. Точно сега не бих понесла срещата с Анди.

Даян си представи уредника на галерията. Въпреки женствените си маниери, Анди имаше навика да избухва, особено ако нещо не бе както трябва, но като се изключи раздразнителният му характер, той бе незаменим в галерията. Движеше ежедневните дела и по този начин даваше на Джени и Даян възможност за творчество.

— Той е голямо момче, Джен. Ще трябва да се справи — каза тя уверено.

Джени поклати глава. Лъскавата й коса се разпиля върху раменете й.

— Предпочитам да свърша това сама, Даян. Опитай се да ме разбереш. — Тя вдигна огромната си чанта. Беше безсмислено да се спори с Джени в такъв момент.

— Бих искала да ми позволиш да ти помагам повече — промърмори Даян.

Ръката на Джени върху рамото й бе ледена, ноктите — изгризани, а пръстите — целите на петна от боите.

— Знам, мила, ти ми помагаш. Но и аз съм голяма, също като Анди, и вече е време да се изправя на крака.

Джени караше раздрънканата си кола по стръмния хълм надолу, в посока към главния път. Палм Бийч се простираше по централното крайбрежие в северните покрайнини на Сидни, но въпреки че се намираше само на час път от пристанището, тук нямаше шумни тълпи и ярки светлини като в центъра на града. В малките заливчета се гушеха лодки, залесените с дървета улици приютяваха скъпи бутици и малки старинни ресторантчета. Градините преливаха от цветове и зеленина, а фасадите на къщите, обърнати към широкия залив, излъчваха онази ненатрапчива кокетност, която се постига само с много пари. Въпреки че се чувстваше потисната, Джени не можеше да не усети спокойствието на това място. Обичаше градската шумотевица, но спокойната атмосфера на това крайбрежно предградие, само на петдесет километра северно от Сидни, несъмнено много й допадаше.

Уиндзор изглеждаше задрямал сред жегата на Хоуксбъри Вали. Къщите бяха предимно дървени, с керемидени покриви, разположени в сянката на високи евкалиптови дървета. Градът е бил основан от първите преселници по времето на губернатор Макуайър и това проличава в архитектурния стил на сградата на съда и църквата „Сейнт Матю“.

Джени паркира колата в края на града. Остана да седи вътре, загледана през прозореца, но всъщност не забелязваше нищо наоколо, а се опитваше да събере мислите си, преди да се изправи отново пред Уейнрайт.

Когато отвориха завещанието, тя не разбра как съдържанието му може да повлияе на бъдещето й. Загубата бе много скорошна, прекалено неочаквана. Джени живееше ден за ден, бе се затворила в себе си и нищо не можеше да я достигне. Беше разбрала неща за починалия си съпруг, които не желаеше да проумее. Те бяха някъде встрани от нея, но може би с течение на времето щеше да ги приеме.

Може би бе настъпил часът. Трябваше да обмисли всичко, което бе направил Питър, да подреди фактите в главата си, за да може да се справи с тях.

Когато излезе от състоянието на транс, разбра, че животът бе продължил обичайния си ход въпреки случилата се трагедия. За нея Питър бе като скала, в чиито основи бе изградила живота си. Умен и находчив, той вярваше в таланта й и я насърчаваше да показва картините си. За съжаление мечтата му да се върне към земята, не можа да се сбъдне. Бе прекалено зает с работата си в банката и с грижите по издръжката на семейството, не му оставаше време за мечти.

Завещанието му обаче разкри неизвестна страна от неговата същност, страна, която не подхождаше на мъжа, когото бе познавала и обичала.

Джени въздъхна. Искаше й се да не бяха толкова сигурни, че времето е на тяхна страна. Питър можеше да е по-искрен с нея, можеше да й каже за огромните суми, отделени настрана, да ги използва, за да осъществи мечтите им. Каква беше ползата от цялото това богатство, ако не можеха да му се наслаждават заедно?

Погледът й се зарея безцелно в далечината. Даян не знаеше нищо за съдържанието на завещанието. Вероятно щеше да е по-добре, ако бе обсъдила нещата с нея, тя може да е познавала Питър в различна светлина или да се е досещала за действията му? Макар че откъде би могла да знае? Това, което става в едно семейство, си остава между четирите стени на дома, и ако тя не можа да опознае истинския Питър, откъде можеше да очаква Даян да знае нещо повече?

Джени погледна колко е часът и бързо излезе от колата. Време бе да върви.

Канторите на Уейнрайт, Добс и Стийл бяха разположени в масивна викторианска сграда, чиято каменна фасада носеше отпечатъците на времето. Джени спря за миг и си пое дълбоко дъх. Трябваше да се владее. В противен случай светът щеше да се срути и тя щеше да загуби.

Изкачи стъпалата с твърда крачка и отвори масивната врата. Независимо от огромните полилеи, сградата беше мрачна. Околните сгради хвърляха сянка и пречеха на светлината на австралийското лято да проникне вътре. Мраморният под и каменните колони излъчваха приятен ободрителен хлад — особено след жегата на паркинга.

— Дженифър?