Последният валс на Матилда

Джон Уейнрайт бе нисък и закръглен, преждевременно оплешивяващ англичанин. Очилата без рамки висяха по средата на носа му. Протегна към нея ръка — мека, като на жена, без пръстени, с тънки пръсти и безупречно оформени нокти. Въпреки че от години бе адвокат на семейството на Питър, Джени никога не се бе срещала с него.

Той я въведе в мрачния си офис и я покани да седне на излъскан кожен стол. Сърцето й биеше силно, искаше й се да стане и да си тръгне веднага. Не желаеше да слуша, не искаше да повярва, че Питър бе имал тайни от нея, но знаеше, че трябва да остане, ако иска да разбере истината.

— Съжалявам, че бях толкова настоятелен, скъпа. Всичко това сигурно е много тежко за вас. — Той избърса очилата си в снежнобяла кърпичка. Късогледите му очи я гледаха със съчувствие.

Джени огледа сивия раиран костюм, колосаната яка и дискретната вратовръзка. Само потомък на английски преселници би се облякъл по такъв начин в разгара на австралийското лято. Тя се усмихна пресилено любезно и скръсти ръце в скута си. Памучната й рокля вече лепнеше към гърба й. Тук нямаше климатик, прозорците бяха затворени, а около главата й бръмчаха мухи. Чувстваше се като в капан. Задушаваше се.

— Тази работа няма да отнеме много време, Дженифър — каза той, докато развързваше червената панделка на папката. — Просто трябва да се уверя, че сте наясно с всички подробности от завещанието на Питър.

Погледна я внимателно над очилата.

— Не съм очаквал да осмислите нещата още миналия път, но има някои въпроси, които не търпят отлагане — вие вече навършихте двайсет и пет години.

Джени се размърда в неудобния кожен стол и погледна към каната с вода на бюрото му.

— Може ли една чаша вода? Тук е толкова горещо.

Той се засмя с престорена веселост.

— Мислех, че вие австралийците имате имунитет към жегата.

„Надут глупак“ — помисли си тя, докато отпиваше от водата.

— Благодаря ви — ръцете й трепереха толкова силно, докато поставяше чашата на бюрото, че едва не я изпусна на земята. — Може ли да започнем?

— Разбира се, скъпа — промърмори той. Бутна очилата си назад и кръстоса пръсти под брадичката, докато преглеждаше документа. — Както вече ви казах, съпругът ви изготви това завещание, когато се роди синът ви. Има някои допълнения, които трябва да бъдат взети под внимание, предвид сполетялата ви трагедия, но в същността си то остава непроменено.

Той я погледна, после свали очилата си и отново ги избърса.

— Как се справяте, скъпа? Голямо нещастие — да загубите и двамата по този начин.

Джени си спомни за полицая пред входната врата в онази ужасна сутрин. Сети се за емболията, която бе застигнала Питър светкавично, със смъртоносна точност. Тя бе унищожила семейството й за миг, оставяйки единствено отломките от колата, която полицията извади от пропастта край пътя, водещ към дома им.

Само двайсет минути ги деляха от дома, а тя не бе разбрала нищо, не бе почувствала нищо. „Как е възможно подобно нещо? — питаше се тя за стотен път. — Как може една майка да не усети, че детето й е мъртво; една съпруга да не чуе вътрешния си глас, който да й подскаже, че нещо не е наред?“

Тя завъртя годежния си пръстен, загледа се в отблясъците на диаманта на слънчевата светлина и каза с тих глас:

— Ще се оправя.

Той я погледна сериозно, после кимна и се върна към документите.

— Както ви е известно, Питър беше проницателен инвеститор. Той доста се постара, за да остави семейството си осигурено — създаде няколко тръста, направи и някои застраховки.

— Точно това ми е трудно да разбера — прекъсна го тя. — Питър беше банков служител и притежаваше няколко акции, но освен къщата, която бе ипотекирана, и съдружието в галерията, той нямаше друга собственост — камо ли отделени пари, за да играе на стоковата борса. От къде е взел всичките тези пари?

Джени си припомни дългия списък, който й бяха връчили. От него ставаше ясно, че Питър е купувал имоти по продължение на цялото северно крайбрежие, като е използвал спада на цените на борсата. След като ги е привеждал в пазарен вид и е изчаквал да се повишат цените, ги е продавал, без да й каже нищо.

— Все пак от къде е намерил пари, за да започне? — продължи да упорства тя.

Уейнрайт кимна и се върна отново към папката.

— Изтегли солиден заем, като заложи къщата ви в Палм Бийч и така купи първите няколко имота, после ги препродаде и използва печалбата, за да купи следващите.

Тя се сети за огромната сума пари в банковата си сметка, за годините на лишения, когато едва успяваше да плати сметките и промърмори:

— Никога не ми е споменавал нищо за това.

— Предполагам, че не е искал да ви тревожи с финансовите въпроси. — Адвокатът се усмихна покровителствено.

Тя го погледна студено и смени темата на разговора.

— Какви са тези неща около рождения ми ден?

Джон Уейнрайт прелисти няколко документа на бюрото си и измъкна още една папка.

— Това е специално допълнение към завещанието на Питър, което касае лично вас. Той искаше да ви направи подарък за рождения ден, но…

Тя се приведе напред. Обзе я нетърпение и същевременно страх.

— Какво е то?