Последният жив

— Е, във всеки случай детето живее тук наоколо. А доколкото знаем, животът му не е никак весел. Предполагам, че повечето време бяга от къщи.

— Брат му също ли е изчезнал? — попита Уеб, когато се по-съвзе.

— Братът няма постоянен адрес. В неговия бизнес не се препоръчва да се заседаваш дълго време на едно място. Не че разполагаме с конкретни доказателства, но самите ние го търсим доста упорито. — Той млъкна и се вторачи в Уеб. — Какво ти е, добре ли си?

Уеб махна с ръка.

— Как точно ви се изплъзна детето?

— Не е много ясно. Ще знаем повече, когато претърсим основно квартала. Все някой ги е видял, когато са докарали целия този арсенал и са строили картечните гнезда. Дори в район като този подобна дейност може би изглежда леко необичайна.

— Нима очакваш, че някой от местните ще проговори?

— Длъжни сме да опитаме, Уеб. Нужен ни е един-единствен свидетел.

Известно време двамата мъже помълчаха. Накрая Бейтс вдигна глава. По лицето му се четеше смущение.

— Уеб, какво всъщност се случи?

— Кажи си го направо: защо не загинахме всичките седем?

— Това е, което те питам.

Погледът на Уеб беше прикован в точното място на асфалта, където бе паднал по очи.

— Излязох от уличката с известно закъснение. Чувствах, че трудно се движа. Сякаш бях получил удар. Миг преди да почне стрелбата, се проснах по очи. Не знам защо. Какво не бих дал да разбера! — Внезапно съзнанието му сякаш изключи, после отново включи, като телевизор по време на гръмотевична буря. — Всичко това продължи само секунда, Пърс. Някаква си секунда. И се случи в най-неподходящия момент. В най-лошия момент в историята на човечеството. — Той погледна Бейтс, сякаш искаше да отгатне мислите му. Присвитите очи на колегата му казаха достатъчно. — Не се притеснявай, аз също не си вярвам — каза той. Бейтс не отговори. Тогава Уеб реши да премине на следващия въпрос, заради който бе дошъл. — Къде е знамето? — запита той. Бейтс го изгледа изненадан. — Знамето на отряда. Трябва да го върна в Куонтико.

При всяка акция на Отряда за борба с тероризма най-старшият получава знамето, което носи в личната си екипировка. При успешно изпълнена мисия то се връща на командира лично от ръководещия акцията. В случай това беше Уеб.

— Ела с мен — каза Бейтс.

Край бордюра беше паркирана камионетка на ФБР. Бейтс отвори едната от задните врати, бръкна вътре и извади знамето, сгънато по военному на триъгълник. Подаде го на Уеб.

Уеб пое знамето с двете си ръце, за момент се взря в него; пред очите му с най-малки подробности отново изплува картината на клането.

— По него има дупки от куршуми — отбеляза Бейтс.

— По всички нас има — отвърна Уеб.

5

На следващия ден Уеб отиде в централата на ОБТ в Куонтико. Пътят му минаваше по военно шосе 4, покрай студентското градче на Академията на ФБР, където се намираха щабовете на ФБР и на АБН. Уеб бе прекарал в тази академия тринайсет усилни и напрегнати седмици от живота си, докато се обучаваше за агент. Срещу пролятата пот му заплащаха някакви си центове и го принуждаваха да живее в общежитие с обща баня, където на всичко отгоре трябваше да си носи свои лични хавлиени кърпи! Но на Уеб всичко това му се бе сторило прекрасно. Уеб Лондон не бе жалил сили, за да стане най-добрият агент на ФБР; той си казваше, че е роден за тази длъжност.

Уеб току-що бе напуснал Академията и бе постъпил на работа в Бюрото като новобранец, положил клетва и запасан с чисто нов .357-калибров „Смит & Уесън“ — сериозен револвер, чийто спусък изискваше четирикилограмово усилие, за да произведе изстрел. С такъв пистолет нямаше опасност да се гръмне човек в крака. В днешно време новопостъпилите агенти бяха въоръжени с модерни 10-милиметрови полуавтоматични „Глок“ с четиринайсетзаряден пълнител и много по-мек спусък, но Уеб все още си спомняше с носталгия за стария „Смит & Уесън“ със седем и половина сантиметровата цев и откат като конски ритник. Модерно в никакъв случай не значи по-добро, беше неговият девиз.

След това Уеб бе прекарал близо шест години като редови агент, учейки занаята. Бе се ровил в планини от хартия, бе проследявал улики, бе изстисквал последните капки информация от доносници, разследвал сигнали, подслушвал телефони, проследявал обекти, търпеливо изграждал доказателствен материал и арестувал хора, които си го заслужаваха. Беше достигнал такова ниво на професионализъм, при което можеше да състави подробен план за действие за по-малко от пет минути, докато шофира някой от автомобилите на Бюрото, или бюромобили, както им викаха, при това със сто и осемдесет километра в час, държейки волана с коленете си и в същото време зареждайки магазина на гладкоцевната карабина. Научил се бе да разпитва заподозрени, да приспива вниманието им и след това да ги разбива с някой усукан въпрос, както и да познава безпогрешно кога лъжат и кога казват истината. Овладял бе изкуството сам да дава свидетелски показания, без да се оставя да го разиграват разни лукави адвокати, чиято единствена цел бе не да установят, а да потулят истината.