Последният жив

Но беше твърде късно. Тежкият куршум удари Романо в основата на гръбнака и го събори по очи.

— Поли! — извика отчаяно Уеб.

Един от хората на Стрейт се престраши и вдигна оръжието си да довърши падналия командос, но Уеб го просна със снайперската си карабина. После той скочи, пристисна късия приклад на своя МП–5 към гърдите си и със свободната ръка измъкна единия .45-калибров пистолет.

— Романо!!!

Уеб въздъхна с облекчение, когато Романо се раздвижи и се изправи на крака. Куршумът бе пробил бронежилетката му, но накрая се бе спрял в „Линк“ — третия му резервен пистолет, който носеше за всеки случай в специален кобур отзад на кръста.

Още един куршум се заби в земята в близост до Уеб, който залегна, докато Романо се хвърли в храстите. В това време Стрейт се възползва от неочакваното объркване в противниковия лагер, за да грабне Клеър и да я помъкне към пикапа, теглещ фургона.

В този момент Уеб вдигна очи и разбра какво се опитва да направи Стрейт. Затова простреля гумите на пикапа. Като псуваше от яд, Стрейт слезе и повлече Клеър в неизвестна посока.

Уеб откачи радиостанцията от ревера си.

— Поли, Поли, добре ли си? — Минаха няколко безкрайни, напрегнати секунди, преди колегата му да отговори. Гласът му трепереше, но по тона личеше, че говори Пол Романо:

— Тоя смотан стрелец не знае нищо за загубата на височина на големи разстояния. Глупакът се целеше прекалено ниско.

— Имаш късмет. Твърде късно видях кондензацията от цевта. Явно Клайд Мейси се навърта наоколо. Стрейт отведе някъде Клеър. Отивам да ги търся. Кевин Уестбрук остана до басейна.

— Аз ще се оправя сам, Уеб. Тръгвай.

— Сигурен ли си?

— Срещу мен са само четирима, какво има да му мислиш? Тръгвай!

Уеб се обърна и хукна да гони Стрейт и Клеър.

Романо бе изгубил при падането своя картечен МП–5, а и снайперската карабина нямаше да му свърши добра работа в близък бой. Той извади двата си .45-калиброви „Смит & Уесън“ и потърка цевта на единия с ръка за късмет, както бе виждал да прави Уеб. Въпреки самохвалството му четирима срещу един не беше добро съотношение на силите. Можеше да стане така, че да неутрализира трима, а после четвъртият да му види сметката. Освен това оставаше и неизвестният стрелец в гората. Романо приклекна и се запромъква покрай храстите, които заобикаляха басейна. Прозвучаха няколко изстрела, но той не отговори, защото те бяха далеч от целта; в същото време по проблясването на дулата се стараеше да запомни позициите на противника. Тия типове бяха аматьори, но понякога и аматьорите вадят голям късмет, особено когато са четирима срещу един. Приведен ниско напред, Романо виждаше детето до басейна. Кевин не мърдаше и Романо си помисли, че някой заблуден изстрел може да е попаднал не където трябва. В този момент детето направи леко движение. Романо постави очилата си за нощно виждане и чак сега видя какъв е проблемът: краката на Кевин бяха вързани.

Пълзейки, Романо продължаваше да увеличава дистанцията между себе си и врага. От разстояние можеше повече да разчита на пушката си. Беше й сложил нощния прицел и се нуждаеше само от половин сантиметър човешка глава, за да си свърши работата. Трябваше да намали броя им на трима или двама, или още по-добре на един, преди отново да посегне към пистолетите. Срещу един противник Романо нямаше начин да не победи.

Реши да действа като по книга. Да разчете блясъците на дулата им и по тях да определи видовете и огневата мощ на оръжията. Да не спира да се движи. Да ги заобиколи и удари в гръб. Чак тогава да нападне, за да неутрализира един или двама, след което останалите да се уплашат и предадат, или може би да побягнат. Тогава щеше да ги довърши с карабината си. Така или иначе, скоро всичко щеше да приключи.

В тъмното се чу глас:

— Хей, боецо, излез и се предай. И без оръжие!

Романо не отговори. Напрягаше слух да определи точното местоположение на гласа, за да го накара да замлъкне завинаги Помисли си, че може би е оня коняр, с когото се бе сблъскал още първия ден, но не беше сигурен.

— Романо, дано да ме чуваш. Имаш пет секунди да се предадеш, ако не искаш да пръсна мозъка на това хлапе!

Романо измърмори нещо на носа си и запълзя към източника на гласа. Нямаше никакво желание да рискува живота на момчето, но същевременно съзнаваше, че ако сега излезе от прикритието си, и двамата с Кевин Уестбрук ще загинат. Единствената му надежда беше да ги убие всички до един, преди да са успели да сторят зло на хлапето, но разбираше, че това е практически невъзможно.

— Съжалявам, моето момче — промълви тихо той, докато се придвижваше напред, за да заеме по-удобна позиция за стрелба.

Мъжът, който бе извикал, наистина беше оня коняр, когото Романо бе съборил на земята в развъдника. Той също пълзеше напред в мрака, стиснал пистолета си в ръка. После се спря, преброи до пет и извика още веднъж:

— Последна възможност, командос! — После вдигна пистолета и се прицели в главата на Кевин Уестбрук от прикритието на храсталаците. Човекът не беше кой знае какъв стрелец, но от такова разстояние екзекуцията не изискваше голямо умение.