Последният жив

— Промиването на мозъка е нещо различно от хипнозата. Нещо, което изисква твърде много време. Процес на индоктриниране, при който чрез лишаване от сън, физическо насилие и манипулиране на съзнанието се променя самата личност на пациента. Той се превръща в нов, напълно различен човек, сломява се волята му, смазва се духът му; личността се моделира според капризите на лекаря. О’Банън е заложил някаква заповед в подсъзнанието ти. Някакъв вид поведенческа реакция, която да се отключи при произнасяне на фразата „Проклятие и триста дяволи“. — Тя млъкна за миг и после продължи: — Наред с това той е програмирал в теб известен осигурителен механизъм, нещо като предпазно реле, който да не позволява произволното задействане на тази реакция. В твоя случай мисля, че това са били шумовете от портативната ти радиостанция. Нали помниш, ти сам ми каза, че си се вкаменил чак когато си чул командата по радиото. В записките си О’Банън споменава историята с оня пистолет „Тейзър“, за който си разказвал и на мен. Така че той е съчетал двата фактора — фразата „Проклятие и триста дяволи“ и шума от радиостанцията — като един вид двоен спусък, който да задейства програмираната от него реакция и да те накара да блокираш.

— Значи О’Банън е манипулирал съзнанието ми?

— Имам основания да вярвам, че ти си сомнамбул, Уеб — отвърна Клеър. — Това те прави особено податлив на хипнотична сугестия. Чудното е, че изобщо си успял да станеш и да стигнеш до вътрешния двор. Значи волята ти в крайна сметка се е оказала по-силна. И това е най-забележителният подвиг през онази нощ, много по-значим от обезвреждането на картечните гнезда.

— А те са използвали фразата „Проклятие и триста дяволи“, за да обвинят допълнително „Свободното общество“, защото това е заглавието на вестника им.

— Да. Когато видях техния интернет сайт, много неща започнаха да се изясняват.

— Човек трудно би повярвал на всичко това, Клеър.

Тя се наведе напред, скръстила ръце в скута си. Изведнъж на Уеб му се строи, че отново е в кабинета й и му предстои да изтърпи поредния сеанс.

— Имам да ти казвам нещо, което още повече ще те разстрои, Уеб. Трябваше да го споделя отдавна, но не бях сигурна дали ще можеш да го преглътнеш. След всичко станало просто се боях да говоря, това е. В сравнение с теб аз не съм особено смела. Всъщност в сравнение с теб никой не е достатъчно смел.

Той не обърна внимание на комплимента и се взря напрегнато в нея.

— Какво имаш да ми казваш?

— Когато те хипнотизирах, аз научих за теб много повече от това, че баща ти е бил арестуван на шестия ти рожден ден, Уеб — погледна го в очите тя и бързо добави: — Но тогава не можех още да ти го кажа. Това щеше дълбоко да те нарани.

— Какво да ми кажеш? Освен рождения си ден аз не помня нищо друго, а дори и споменът за него е доста смътен.

— Уеб, моля те, изслушай ме.

Той се размърда неловко на стола си; изглеждаше готов да изпадне в паника.

— Ти не ми ли каза, че ще контролирам изцяло процеса? Че сетивата ми ще бъдат изострени? По дяволите, Клеър, точно това ми каза. Нима си ме лъгала?

— Обикновено е точно така, Уеб, но този път трябваше да подходя по-различно. За което си имах причина.

— Единствената причина, поради която ти разреших да се ровичкаш в мозъка ми, драга, беше, че ти ми обеща да контролирам всичко. — Уеб се отпусна на стола и сви юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. Какво, по дяволите, съм й казал още?

— В някои случаи, Уеб, терапевтът преценява, че за пациента е по-добре да не запомни всичко, което е протекло между двамата по време на сеанса. Не взимам с лекота такова решение, още по-малко по отношение на теб.

Уеб й се възхити. Тази жена знаеше какво върши и напълно владееше положението. Уеб не беше сигурен кое иска повече — да я удари или да я целуне.

— Какво точно ми направи, Клеър?

— Направих ти постхипнотична сугестия — отвърна тя и наведе поглед. — Същото, което ти бе направил О’Банън, за да блокираш. Аз исках да забравиш някои подробности от сеанса.

— Прекрасно, Клеър, сега наистина съм спокоен. Аз съм просто един сомнамбул и всеки може да бърника в мозъка ми, нали така?

— Уеб, направих това, което мислех, че е най…

— Казвай, Клеър! — прекъсна я Уеб, който губеше търпение.

— Става въпрос за майка ти и втория ти баща. По-точно за това как е умрял.

За момент Уеб се изчерви. Обзе го внезапен страх. Изведнъж усети, че я ненавижда.

— Вече ти казах как умря. Падна. Всичко си го пише черно на бяло в папчицата ти. Отвори я и чети!

— Така е. Той наистина е паднал. Но не е бил сам. Ти нали ми каза за някаква купчина дрехи до вратата на таванското помещение?

Той се облещи насреща й.

— Няма ги. Дрехите отдавна ги няма.

— Да, но някога са били идеално скривалище за един изплашен, изтормозен младеж.

— Какво? Мен ли имаш предвид?

— Идеално място, където да се скриеш по молба на майка си. Тя е знаела, че Стоктън държи наркотиците си там горе.

— Е, и? Аз също го знаех. Казах ти всичко още когато не бях под хипноза.

— Каза ми и за някакви рула мокет. — Тя тихо добави: — Които били корави като желязо.