Последният жив

Когато го докараха със специален полет във Вашингтон, Уеб намина да го види. Коув беше целият обинтован, отслабнал и кисел, но поне беше жив. Нямаш право да се оплакваш, каза му Уеб, а оня само изръмжа в отговор.

— И аз съм минал оттук — увери го Уеб. — Само дето загубих и половината си лице. Докато ти се отърва леко.

— Никак не е леко. Никак даже.

— Казват, че раните от куршуми калявали характера.

— Имам си характер, че да ми стигне, докато съм жив.

— Колко време ще те държат?

— Знам ли ги? За тях аз съм просто пациент. Но ако ми забият още една игла в задника, и някой друг около мен ще го заболи.

— И аз не съм голям любител на болниците.

— Ако не бях с жилетка, сега щях да съм в моргата. На гръдния кош имам два белега, които сигурно ще нося цял живот.

— Затова първото ми правило е: винаги стреляй в главата.

— Добре, че ония не са чели твоя правилник. И така, разбихте ли канала за оксиконтин?

— Бих казал, че заедно го разбихме.

— И ти гръмна Стрейт?

Уеб кимна.

— После Били Канфилд го напълни със сачми. Не смятам, че беше необходимо, но поне му олекна. Само дето не беше за дълго.

— Струва ми се, че разбирам — кимна Коув. Уеб се надигна да си ходи. Коув бързо добави: — Слушай, Уеб, задължен съм ти. Много при това.

— Не си. Никой за нищо не ми е длъжен. Просто си върша работата, това е. Но, честно да ти кажа, започна да ми писва от нея. — Двамата си стиснаха ръцете. — Хайде, оздравявай по-бързо. А като те изпишат, поискай някоя кротка службичка, дето най-много да те обстрелват с преписки.

— С преписки? Каква скука!

— Да бе, нали?

Уеб паркира своя мустанг до бордюра и позвъни на входната врата. В топлата лятна вечер Клеър Даниълс не беше в делови костюм както обикновено, а с лека лятна рокля и сандали. Вечерята беше вкусна, виното подходящо, осветлението меко и предразполагащо, а Уеб се питаше какво прави тук и защо Клеър седи срещу него, подгънала крака под себе си на канапето до празната камина.

— Оправи ли се вече? — попита той.

— Едва ли някога ще се оправя напълно. Е, професионално погледнато съм много добре. Мислех си, че след тази история с О’Банън практиката ми е напълно провалена, но оттогава телефонът не спира да звъни.

— А защо не? Много хора се нуждаят от добър куку-доктор… пардон, психиатър.

— Истината е, че напоследък си вземам много свободни дни.

— Преосмисляне на приоритетите?

— Нещо такова. Видях се с Романо.

— Той вече излезе от болницата. У тях ли ходи?

— Не. Той дойде в кабинета ми. С Енджи. Сигурно тя му е казала, че ходи на психиатър. Сега им помагам да преодолеят някои проблеми помежду си. Те казаха, че нямат нищо против да ти го съобщя.

Уеб отпи от чашата си с вино.

— Едно е сигурно: няма човек без проблеми, нали така?

— Не бих се изненадала, ако Романо напусне отряда.

— Ще видим.

— И ти ли напускаш? — изгледа го тя.

— И това ще видим.

Тя остави чашата с вино, която държеше.

— Уеб, исках да ти благодаря, задето спаси живота ми. Това беше една от причините да те поканя на вечеря.

— Това ми е работата, да спасявам заложници — опита се да обърне всичко на шега той, после стана сериозен. — Няма нищо, Клеър. Радвам се, че се случих наблизо. — Уеб я погледна с известно любопитство. — Една от причините, казваш. А останалите?

— Не усещаш ли по движенията ми? Не четеш ли между редовете? — Тя избягваше погледа му, а на него му се стори, че зад шеговития тон долавя някакво напрежение.

— Какво има, Клеър?

— Скоро ще предам доклада си на ФБР. Там пише какво според мен е причинило блокирането ти оная нощ. Исках най-напред да го обсъдя с теб.

— Добре, дай да го чуя — приведе се към нея той.

— Смятам, че О’Банън те е хипнотизирал. С други думи, заповядал ти е да не изпълниш задачата си.

— Но ти сама ми каза, че в състояние на хипноза не можеш да принудиш никого да прави неща, които не желае.

— Така е, но всяко правило си има изключения. Ако хипнотизираният и хипнотизаторът имат много силна връзка помежду си или ако хипнотизаторът се ползва с извънредно висок авторитет пред пациента, той може да го застави да върши нередни неща, дори да нарани или причини вреда на някого. Работата е там, че хипнотизираният не може изобщо да допусне, че личност с такъв авторитет може да го накара да извърши нещо нередно. Всичко е въпрос на доверие от страна на пациента. А според бележките на О’Банън той е установил с теб отношения на пълно доверие.

— И как така се е стигнало от доверие до блокиране? Да не ми е промил мозъка нещо? Както по филмите…