Последният жив

— Не звучеше като телефон. Беше по-скоро като…

— Като свирка? Точно така. Мобилен телефон. Нали знаеш, тия неща звънят както ги програмираш. Тоя конкретно бил направен да звъни като подсвирване на птица. Никой преди теб не се бе сетил за това. Не ни трябваха още доказателства, за да приберем на топло Ърнест Фрий!

— Чий е бил телефонът?

— На Дейвид Канфилд. Подарък от майка му, за да й се обажда при нужда. — Уеб го погледна изумен. Бейтс бавно кимна. — Гуен му е позвънила в най-неподходящия момент. Това е бил единственият й начин да провери как е. Разбира се, тя не е можела да знае, че точно тогава ние щурмуваме сградата.

— Значи смяташ, че тъкмо затова телефоните бяха обединяващо звено при всички убийства?

— Е, това не може да се каже със сигурност, но не е изключено. Вероятно си е казала, че след като не е могла да се свърже със сина си, и тримата убити трябва да загинат с телефон в ръка. Оставила е и писмена декларация, с която сваля напълно всякакво подозрение от Били. Явно си е мислела, че няма да остане жива. Оказа се права. Потвърдихме и по други канали, че Били не е замесен. Освен това спипахме още неколцина от хората на Стрейт, които са били във фермата през онази нощ. Те всичко си изпяха.

— Много добре. Били и без това достатъчно се намъчи.

Бейтс поклати глава.

— Ония потвърдиха, че Гуен не е била замесена в наркоканала. Мисля обаче, че в един момент е научила и е поискала дял от печалбата. Господи, а изглеждаше съвсем нормална!

— Тя си беше нормална — озъби се Уеб. — Поне докато смъртта на сина й не обсеби целия й живот. — Той въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, аз имам всички основания да я мразя, а всъщност само я съжалявам. Жал ми е, че не й стигнаха силите. Мисля си също, че ако бях спасил сина й, нищо от това нямаше да се случи. Понякога ми се струва, че от мен има много повече вреда, отколкото полза.

— Не се натоварвай с чужди грехове, Уеб. Не е справедливо към теб самия.

— Животът не беше много справедлив и към Гуен Канфилд, не смяташ ли?

Двамата вървяха известно време мълчаливо.

— Ако искаш да чуеш нещо радостно, напълно си възстановен в Бюрото. А ако поискаш, Бък Уинтърс лично ще ти се извини. Разчитам да го поискаш, чуваш ли?

— Трябва ми време да размисля, Пърс — поклати глава Уеб.

— Дали да ти се извини Бък ли?

— Дали да се върна в Бюрото.

Бейтс го изгледа със зяпнала уста.

— Шегуваш се, нали? Опомни се, Уеб, целият ти живот е свързан с Бюрото! Размисли! Не бързай да даваш отговор. Но знай, че каквото поискаш сега, веднага го имаш. Такива са нарежданията.

— Много мило от тяхна страна.

— Как е Романо?

— Мърмори и хленчи както винаги. Значи е добре.

Двамата се спряха и погледнаха назад към голямата къща.

Били Канфилд тъкмо си влизаше вътре. Бейтс го посочи с пръст.

— Ето, за него най-много ми е жал. Човекът загуби всичко. — Уеб кимна. — Помниш ли какво каза на празненството? Че е желателно да държиш враговете си под око? — Бейтс поклати мрачно глава. — На Били Канфилд враговете му се разхождаха под носа, а той даже и не подозираше.

— Прав си.

— Да те закарам ли?

— Ще се поразходя още малко из фермата.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разделиха.

Уеб тръгна да обикаля безцелно наоколо, но внезапно спря, сякаш думите на колегата му го бяха подсетили нещо, и се затича с всички сили към голямата къща. Той се втурна надолу по стълбите към работилницата, в която Били препарираше животните си. Вратата беше заключена, но Уеб лесно я отвори с шперца си. Бързо намери онова, което търсеше, и с буркана в ръка се качи обратно на горния етаж. Спря пред витрината с пушките, намери скритата ключалка и тежката врата бавно се разтвори. Уеб свали електрическия фенер от стената и влезе вътре. Черният манекен го гледаше втренчено. Уеб закачи фенера така, че светлината му да пада върху фигурата. Свали перуката от главата му и полека отлепи бакенбардите. После отвори буркана и внимателно нанесе разтворителя върху кожата на лицето. Боята се смъкна веднага. Тъмната кожа стана светла. Бе виждал това лице толкова много пъти, че можеше да го познае и насън, макар Били Канфилд да бе приложил всички тайни на занаята, за да го направи неузнаваемо. Домакинът им не бе говорил празни приказки: той наистина бе държал врага си там, където винаги ще му е под око.

За пръв път след престрелката в Ричмънд Уеб имаше възможност да погледне Ърнест Б. Фрий право в лицето.

— Помниш ли, като ти разправях за ония италианци?

Уеб се извърна рязко. Били Канфилд стоеше зад него.

— Ония шибани италианци — повтори той, — дето ми предлагаха чанти с мангизи, за да им пласирам крадената стока? Спомни си де, бях ти разправял за тях.

— Сега си спомням.

Канфилд явно не беше на себе си. Дори не поглеждаше към Уеб; очите му бяха приковани в Ърни. Може би се любува на произведението си, помисли си Уеб.

— Е, независимо какво ти бях казал тогава, аз приех едно — две от предложенията им и им свърших доста добра работа. Много по-късно, след случката със сина ми и тъй нататък, те пак дойдоха и предложиха да направят нещо за мен в знак на благодарност за услугата и лоялността.